Трудно е да се надцени ударът, който това нанесе на Гант и Парси. Те смятаха Принцепс ако не за своя последна надежда, то със сигурност за най-добрата.
— Трябва да действаме незабавно, иначе сме загубени. Дай армията на момчето — изстена Парси.
— Проклет да съм, ако подложа вярата на подобно безумие. Ако е Божи пратеник, искам много по-убедителен знак от някаква си вълшебна мъгла, или думата на онова копеле Боско.
Но вярващите отчаяно се нуждаеха от спасител, и при тия разпалени страсти просто нямаше как да не предприемат нещо.
— Добре тогава — каза накрая Гант, — нека кучето види заека.
След един час папски пратеник с осем въоръжени стражници дойде в покоите на Боско и настоя Кейл незабавно да дойде на аудиенция. Разтревожен от тази внезапност, Боско се опита да тръгне с него, но пратеникът с неприкрит страх му нареди да остане на място.
— Имам недвусмислени заповеди, Изкупителю — извини се той. — Вие не бива да идвате.
И така, лишен от възможността да инструктира Кейл какво да казва и върши, или да не казва и да не върши, той бе принуден да го гледа как отива към нещо, за което знаеше, че ще бъде някакъв вид капан.
Отведоха Кейл в някакво преддверие и му заръчаха да чака, като се надяваха, че ще има достатъчно време да изпадне в паника преди аудиенцията. В дъното на помещението, осветено от свещи и обгърнато в дим от четири кадилници, имаше статуя на първия от всички изкупителски мъченици — свети Йосиф, пребит с камъни до смърт. Това събитие беше забележително с още един инцидент: тогава може би за последен път някой се опитал да призове за състрадание към Изкупител. Когато всички мъже в града се събрали, за да убият свети Йосиф, задето опозорил тяхната Единствена истинска вяра, един странстващ, но много уважаван проповедник се опитал да предотврати убийството, като извикал: „Който от вас е без грях, нека хвърли първия камък.“ За съжаление на състрадателния проповедник и още по-голямо съжаление на свети Йосиф, един мъж хладнокръвно се втурнал напред, вдигнал грамаден камък над главата си и извикал уверено: „Аз съм без грях!“. После стоварил камъка върху пищяла на Изкупителя, и костта се строшила с ужасен пукот!
Статуята изобразяваше момента, когато безгрешният палач вдига над главата си друг голям камък и се готви да го хвърли върху агонизиращия свети Йосиф. Кейл бе свикнал да вижда белосани дървени статуи на ужасяващи мъченичества — боядисани в простички цветове, грубовати или най-много сносни дърворезби, произвеждани с хиляди за вярващите във всяка изкупителска църква. Но такива статуи като в Шартр — а те бяха много — никога не бе виждал. Те изглеждаха по-истински от самата истина — не просто красиво изваяни, а пълни с живот. Ръцете на палача бяха не просто добре изработени, но и добре наблюдавани — личеше, че са ръце на трудов човек. Почти по всеки пръст имаше малки ранички, заздравели и почти заздравели. Под всички нокти, освен един, имаше мръсотия. Изражението му беше нещо повече от озъбена злобна гримаса; то излъчваше наслада от жестокостта, удоволствие, а под тия чувства се криеше едва доловима нотка на отчаяние. Зъбите, изработени от най-добра слонова кост, бяха внимателно оцветени, два от тях бяха нащърбени, един изглеждаше мъртъв. Колкото до свети Йосиф, той би вдъхнал жалост и в най-коравото сърце: левият му крак беше не просто счупен, а раздробен от първия камък, от пищяла стърчеше кост, назъбена и кървава — блестящият костен мозък, изтичащ от счупеното място, беше направен от стъкло. Устата му зееше в болезнен вик — не свято примирение със съдбата, а страх и страдание във всяка бръчка и линия. Ръката му се повдигаше да спре втория удар — крехка старческа ръка, осеяна с тъмни петна, и макар да изглеждаше невъзможно, сякаш трепереща от болка и страх. Но очите на Кейл непрестанно се връщаха към мъжа, застанал над него с изкривено от омраза лице; очите му бяха изпълнени с тъй дива ярост, че само нечия смърт можеше да я задоволи.
В сърцето на Кейл напираше ненавист към човека, който бе създал тази необикновена творба и се опитваше да му вдъхне състрадание към един фанатик пред прага на смъртта. Тиха кашлица откъм вратата в другия край на стаята прекъсна мислите му. Той пристъпи към чакащия го Изкупител с обичайната смес от вцепенение и безпокойство, която почти винаги изпитваше преди битка.