До Шартр вече бяха стигнали доклади за необяснимото нежелание на Лаконийците да напреднат през Голанските възвишения или около тях, но бъдещият командир на Осма изкупителска армия не мислеше за лениви наемници или потресаващи планове за атака. Горкият мекосърдечен клетник плачеше за своята изгубена обич. Това обаче не бяха, както изискват условностите на популярните романтични песни, сълзи на загуба и съжаление, макар че в голямата бъркотия на чувствата му към Арбел Лебедовата шия със сигурност имаше и такива. Това бяха най-вече сълзи на гняв и унижение — предимно на унижение, и то съсредоточено върху един конкретен случай, за който той мразеше да си спомня, но се връщаше към него в горчивата безсънна нощ, както езикът опипва развален зъб.
Това се случи през най-щастливата нощ в живота му. Не ще и дума — конкуренцията за тази чест не беше особено голяма, но за разлика от вече споменатите популярни романтични песни, истинският живот не си пада по търпеливото изграждане на една окончателна кулминация, която след съответните загуби и страдания да се превърне във висша точка на историята и уверено да поведе към края. Колко много мъже и жени, колко деца дори са осъзнали със закъснение, че върховният миг от живота им е останал далече назад? Меланхолична мисъл, чиято единствена утеха е, че никога не се знае — може пък да потръгне, може нещо все пак да спаси положението; красивият непознат, успялото дете, случайното разпознаване, ненадейната среща, щастливото завръщане — всички тия неща са възможни. Великата и вечна утеха е, че никога не се знае. Тази нощ обаче Кейл не беше в настроение за философски утешения. Мислено се връщаше в леглото на Арбел и си припомняше какво бе станало, сякаш преди векове. Тя спеше до него, дишаше лекичко и от време на време издаваше по някой чаровен звук. Кой знае защо, тази нощ той не можеше да заспи — спокойният живот бе прогонил таланта му да заспива, когато си иска. В другия край на стаята горяха няколко свещи, и в мъждивата топла светлина той стана и отиде да си налее вода. После се подпря на стената и погледна заспалото й лице. Мразеше лицата на спящи мъже — звуците им, миризмата, всичко в тях, докато спяха около него в грамадната барака. Светлината на свещите правеше лицето й още по-красиво — вярно, имаше малко по-голям нос, но ако беше по-малък, красотата й щеше да стане повърхностна като на кукла; устните бяха малко по-дебели, но това й подхождаше идеално. Как бе възможно той да бъде тук? Как можа да се случи? Изведнъж в гърдите му избухна прилив на радост, усещане за прекрасното, за всички възможности на живота. Бавно, внимателно, той пристъпи до леглото и леко отдръпна чаршафа, който я покриваше. Тя лежеше пред него, заспала и гола — дългото стройно тяло с малко коремче, едва забележимата детска пухкавост, малките гърди (как можеше нещо да бъде толкова красиво?), дългите крака с късички и заоблени пръсти. Огледа я смаяно от глава до пети, после почти неохотно се взря в потайните тъмни косъмчета между краката и дъхът му спря. Как бе възможно самият рай да е по-хубав от тая изумително мека надиплена кожа?
— Какво правиш?
Арбел не помръдна, само отвори очи и изведнъж се събуди. Ако бе гледал лицето й, както често се случваше, навярно би забелязала нежността. Тя придърпа чаршафа над себе си и самият жест излъчваше ужасен укор, а по красивото й лице се изписа гримаса на отвращение.
— Чувствам се разголена — каза тя, тръпнейки от неразбираемо за него отвращение.
Той понечи да заговори, да обясни.
— Недей. Моля те, върви си.
И той си тръгна. С малко късмет тази вечер на унижение можеше да го отмине — би могъл да заспи по-рано, или тя да не се събуди, и всичко щеше да е наред.
В крайна сметка той заспа под тихия звън на малките камбани, които биеха на всеки четвърт час в Шартр. В шест сутринта Хенри Мъглата го събуди и нямаше време за нищо друго, освен за война и въпроси на живот и смърт.
Изкупител-генерал Боско много би искал да бъде също тъй съсредоточен. Но той имаше посетител. Отначало трябваше да раздава твърде много нареждания и да приема твърде много сведения, но накрая мършавият Изкупител стана толкова настоятелен, че той спря за момент и му обърна внимание, само за да се отърве от досадника.
— Кой си ти? — попита Боско.
Човекът въздъхна, очевидно недоволен от посрещането. Личеше си, че очаква да бъде взет на сериозно.
— Аз съм Изкупител Да от Службата на Светия дух.