Точно поради тази традиционна неохота за наказване на някого от своите, решението да обвинят Ван Оуен за поражението пред Голанските възвишения беше безпрецедентно. Следователно трябваше да бъде обвинен в предателство, а не в некадърност. В края на краищата, изглеждаше невероятно един генерал, който досега винаги се е сражавал добре, изведнъж да поведе хората си толкова зле. Беше очевидно, че става дума за нещо, с което често обясняваха големите поражения на Изкупителите: „удар в гърба“. Битката на Осемте мъченици беше удар в гърба, защото бе ясно като бял ден, че Ван Оуен е таен Антагонист, предател и заговорник, положил всички усилия да превърне неминуемата победа в поражение.
Ван Оуен бе съден задочно, за да е сигурно, че няма да разпространява мръсни антагонистки лъжи и клевети, и тъй стигна до Площада на Еманципацията само три дни след издаването на присъдата. Въпреки това дори Изкупител-епископът на Верона, ръководител на Братството на Черните Корделии, които понесоха тъй ужасни загуби, не възрази, когато на Ван Оуен бе оказана обичайната милост първо да бъде обесен, и чак след това изгорен. Макар че много му се искаше да изкорми Ван Оуен с тъпа лопата заради почти пълното унищожаване на Черните Корделии, дори и той не посмя да създаде такъв прецедент. Човек никога не знае, в края на краищата.
Високопоставените Изкупители, водени от навъсения Кейл, седяха на трибуна с изглед към Площада на Еманципацията и двете бесилки. Папата не беше там, както и Хенри Мъглата. Придошлата тълпа очакваше с нетърпение някой да поеме вината.
Когато Ван Оуен се появи, охраняван от четирима пазачи, над развълнуваното множество се надигнаха бурни аплодисменти, неприлични закачки и жестока радост, която, както историкът Солерин заяви по-късно, „ги уподобяваше по-скоро на диви зверове, отколкото на хора“. Въпреки многочислената охрана, тълпата напираше към бесилката, за да вижда по-добре. Както бе обичаят, надзирателят доминиканец Новела нареди да смъкнат расото на Ван Оуен. Макар че той остана по вълнена туника, откъм задната част на трибуната се надигна неодобрителен ропот.
— Наистина ли е необходимо?
Но вече бе твърде късно за намеса и Ван Оуен сам свали расото си като послушно дете, което предстои да бъде наказано. Знаейки какво го чака, той възнамеряваше да каже в този момент нещо благочестиво за обичта си към свещеното расо, но от страх думите заседнаха в пресъхналото му гърло. После пребледнелият като платно надзирател Новела го поведе нагоре по стъпалата. Ван Оуен помоли за вода, а надзирателят бе толкова разстроен от ужаса да извърши нещо, което в съдебната зала подкрепяше най-възторжено, че съвсем се обърка и му подаде собствената си джобна манерка. Ван Оуен искаше да си накваси гърлото, за да може да говори, но палачът имаше по-богат опит с реалността и не желаеше да му съсипят екзекуцията с демонстрации на героизъм.
— Зарежи идеята да дрънкаш, че си невинен. Следвай примера на нашия свят Изкупител на бесилката и си затваряй устата.
После грубо го избута нагоре. Някъде към средата, заразен от възторга на публиката, палачът взе да се прави на шут, опита да се поклони и едва не се търкулна по стъпалата. Това позорно поведение подейства отрезвяващо на Новела и той яростно го нахока. Произшествието стресна човека дотолкова, че когато достигна върха на стълбата, цялата му напереност се превърна в тревога. Ван Оуен започна да изрича последните си думи.
— В ръцете ти, Господи, предавам духа си и се надявам, че днес ще запаля такава свещ, която никога няма да бъде изга…
Това грижливо репетирано сбогуване бе прекъснато от тъй преждевременно и яко блъскане, че той не само падна от платформата и примката незабавно строши врата му, но и започна да се люлее напред и назад като часовниково махало. Вместо да използва здравия разум, да се покатери върху купчината дърва и да спре клатенето на покойника, Изкупителят, натоварен със задачата да запали кладата, метна факлата си веднага. Добре изсъхналите и полети с масло дърва лумнаха след секунда. За беда, докато трупът се люшкаше напред-назад през огъня, сякаш по магия налетя мощен вятър и отклони пламъците от него. Публиката ахна от страх.
— Чудо! Чудо!
Но след минута вятърът стихна, люлеенето се забави и скоро тълпата отново се устреми напред, за да вижда по-добре.
Още няколко минути хората зяпаха с ужас и възхищение страховитата гледка, после огънят прегори въжето около ръцете на Ван Оуен. Топлината бе толкова силна, че дясната му ръка бавно се изви нагоре, сякаш сочеше обвинително към тълпата. По-късно Службата за разпространение на вярата пусна слуха, че това не било проклятие на Ван Оуен към вярващите, задето желаят смъртта на невинен човек, а последна благословия в знак на покаяние.