Изкупителите на трибуната бяха отвратени от цялата церемония, а някои дори се почувстваха виновни и засрамени за стореното. Екзекуцията обаче още не беше приключила. Арабиатите имаха задачата да унижават труповете на еретиците, и десетима от тях усърдно домъкнаха тежък чувал с камъните на покаянието и угризенията. Строиха се пред силно обгорялото тяло и незабавно започнаха да го обстрелват с камъни колкото мъжки юмрук, тъй че от време на време парчета от трупа падаха в огъня. „Валяха кръв и вътрешности“, написа по-късно Солерин.
Малцина освен хегемоните на Изкупителите и Антагонистите са виждали изгаряне на живо. В народното въображение представите за това са свързани с огромните клади на зимните празници, когато чучела на Гай Фокс или генерал Кърли Уърли биват изгаряни върху цели планини от дърва. Реалността е по-прозаична и стократно по-страшна. Представете си огън в дъното на градината на умерено заможен търговец. След това си представете изгаряне на живо прасе върху също тъй скромен куп дърва.
Разбирате защо няма да ви говоря за петнайсетте минути предсмъртни мъки на Девата на Гарвановата песен, за дивите писъци и звуци, каквито не би трябвало да чуваме от човешко гърло, за миризмата и, мили Боже, за времето, докато всичко свърши. А Кейл през цялото време гледаше, нито веднъж не отклони очи настрани. В края на краищата, дори и най-страшното мъченичество трябва да мине по реда си.
— Как беше? — попита го Хенри Мъглата.
— Ако си искал да знаеш, трябваше да дойдеш.
— Кажи ми, че е било бързо.
— В никакъв случай не беше бързо.
— Вината не е твоя.
— Но все пак ме обвиняваш.
— Не.
— Обвиняваш ме. Мислиш си, че е трябвало да използвам магическите си сили, за да я прехвърля на безопасно място, където и да е то. Ако знаех безопасно място, сам щях да отида там. Може би си мислиш, че трябваше да скоча от трибуната на Блажените, да я освободя, да размахам крила и да отлетим.
— Не съм казал това.
— Вече на два пъти спасих невинна девойка от смъртна заплаха, а виж колко хиляди умряха, защото си пъхам носа в неща, които не ми е работа да променям.
— Знам, че не е по твоя вина. Просто се чувствам зле, това е.
— Но не чак толкова зле, че да дойдеш да гледаш.
Хенри Мъглата не каза нищо. Всъщност, какво имаше за казване?
След няколко часа те бяха напуснали Шартр и наближаваха изграждащия се лагер на спешно формираната Осма армия, вече защитен с траншеи, насипи и огради от остри колове. Само няколко минути след пристигането си Кейл разгледа новите лаконийски мечове, които бяха предизвикали такива опустошения в редиците на Черните Корделии. Той изпробва извития връх върху няколко изкупителски шлема, надянати на дървени глави. Всички освен един се разцепиха от първия удар. Кейл се прибра в шатрата си и след двайсет минути размишления се обърна към Хенри Мъглата.
— Искам да идеш с трийсет каруци до бунището, където лежат броните на Матераците, и да ми донесеш всички шлемове, които намериш. Вземи петдесет мъже; ако трябва, повикай и още. Веднага щом стигнеш, изпрати бърз ездач с пет-шест шлема, за да мога да ги изпробвам.
— Вече е късно за тръгване.
— Тогава тръгни утре. Искам да видя Гил.
Гил пристигна след пет минути.
— Искам да ми намериш дванайсет мъртви кучета — каза Кейл.
— Откъде да намеря мъртви кучета тук?
— Не трябва непременно да бъдат кучета, и не е нужно да са дванайсет. Двайсет и четири мъртви котки ще свършат същата работа. Разбираш ли?
— Да.
— Не искам да изколите кучетата или котките на някое селско семейство. Трябват ми прогнили. Месото да капе от костите.
— Изкупител Боско би желал да ви види.
Кейл се усмихна.
— На драго сърце. Покани го.
Няколко минути разговаряха на общи теми. Кейл бе необичайно учтив и усърдно избягваше онова, което вълнуваше и двамата, тъй че накрая старият му наставник се видя принуден сам да повдигне въпроса.
— И тъй — каза най-сетне Боско. — Може ли да видя твоите планове?
— Нямам никакви планове. Във всеки случай не и писмени.
— А какво имаш?