— Все още мисля.
— И ще споделиш ли с мен мислите си?
— Трябват ми един-два дни.
— Един или два?
— Два. Вероятно.
— А какво ще стане, ако те атакуват преди това?
— Тогава сигурно ще използвам резервния план.
— Който е?
— Не знам, Изкупителю. Аз дори още нямам основен план.
— Да ме дразниш е детинщина.
— Щеше да бъде детинщина, ако те дразнех. Ти имаш въпроси. Но аз нямам отговори.
— Разбирам, че засега всичко е приблизително.
— Не. Ти казваш, че разбираш — но няма да разбереш, ако ти кажа.
— Ще разбера.
— Не, няма. Само си мислиш, че ще разбереш.
— Значи отговорът е „не“.
— Отговорът е „да, но не сега“.
Точно както очакваше Кейл, пет минути по-късно Гил беше в шатрата на Боско и докладваше на господаря си.
— Той иска две хиляди ръждясали шлема и дванайсет умрели кучета.
18.
Две седмици по-късно Клайст и бременната му жена научиха новината за великите събития край Голан от един пътуващ продавач на лекарства, чиито стоки бяха, в най-добрия случай, абсолютно безполезни.
Имало голяма битка между Изкупителите и Лаконийците — ужасно клане, в което армията на Изкупителите била изтребена почти до последния човек. Излишно е да се казва, че това силно зарадва Клайст, макар и не за дълго. Той едва не си глътна езика, когато чу историята (силно разкрасена от простичките планински селяни) как гибелта на Изкупителите била предотвратена от едно обикновено момче на име Кейл, което всъщност било Ангелът на смъртта и можело да издига духа си на цял километър в небето.
— Значи този твой приятел… — каза Дейзи по-късно, когато си полегна, за да облекчи болките в гърба и ужасните хемороиди, и се опита да осмисли новината.
— Той не ми е приятел…
— Значи този твой приятел не е Ангелът на смъртта и не може да вдига духа си на километър в небето?
— Че е Ангел на смъртта, две мнения няма — където отиде Кейл, почват и погребенията. Главата му е пълна с погребения.
— Но не може да призовава духове?
— Не.
— Жалко… Приятел, който може да призовава духове, високи цял километър, би бил доста полезен.
— Да, ама не може. И нали ти казах — където отиде той, почват и писъците. Ето защо гледам да съм колкото се може по-далече от него. Ако не бях те срещнал, сега щях да бъда на обратната страна на Луната, стига да знаех как да стигна дотам.
— Ох — въздъхна страдалчески тя. — Горкият ми задник.
Тя не каза нищо повече, докато болката стихна; после му подаде гърненце с крем, купено от знахаря.
— Намажи ме.
— Какво?
— Намажи ме.
Той я погледна.
— Намажи се сама.
— Много съм дебела. Не мога да стигна дотам. По-лесно е ти да го направиш.
— Не може ли да помолиш сестра си?
— Не ставай отвратителен. Действай.
Той вече знаеше много добре кога не бива да спори с нея. Не че му липсваха медицински умения. Изкупителите се славеха с майсторското лечение на рани и в това нямаше нищо чудно, тъй като хората вечно се опитваха да ги убият. Лечението на хемороиди не спадаше към уврежданията, описани в медицинския наръчник „Манифесто Католико“, но поне Клайст умееше да подхожда нежно към нараненото място. Въпреки всичко по някое време клетото момиче изпъшка.
— Извинявай.
— Няма нищо.
След още няколко секунди той свърши и болката в дупето на Дейзи започна да намалява.
— Благодаря ти.
— Беше ми драго.
— Лъжец. Обзалагам се, че преди година не си очаквал да правиш точно това.
Болката почти съвсем отмина и Дейзи въздъхна от облекчение.
— Легни до мен. — Тя го изчака да легне. — Искам да поговорим за нещо.
— Какво?
— Обещай, че няма да се сърдиш.
— Защо просто не кажеш, каквото имаш за казване?
— В прекалено много грабежи участваш. Това е твърде опасно.
— Повярвай ми, аз знам какво е риск — и не рискувам. Досега не съм позволил нищо остро да ме доближи на по-малко от половин километър.
— Вярвам ти — че знаеш как да се пазиш. Но сега има два пъти повече набези, отколкото преди теб.
— И какво?
— Муселмените няма да търпят това. Има муселменски наемници, които знаят как да се бият по-добре от нас.