Изкупителите имаха въпроси, но не много. Трудно бе да не се впечатлят. На петдесет метра от тях живите прасета грухтяха бодро, сякаш бяха напълно съгласни.
— Трябва да се върнем — каза Кейл на двамата Изкупители.
Но този път Хук изглеждаше нервен и не дойде с тях, а се приближи до кошарата с прасетата, където един от Покаятелите на Кейл го чакаше със запалена факла. Зад стената от дървени трупи Кейл също бе нервен, но го прикриваше по-добре от Хук. След сигнала за започване Хук и Покаятелят се отдалечиха от кошарата, но последният спря след около трийсет метра, а Хук продължи и внезапно скочи в един дълбок ров. По негова команда Покаятелят пусна факлата на земята, хукна през полето, като че го гонеха демони, и хлътна в окопа до Хук. Около пет секунди по-късно в кошарата се разтвориха адските порти и около животните с чудовищен трясък зейна огромна огнена яма.
Дори Кейл, който знаеше какво да очаква, едва не изскочи от кожата си, но Боско и Принцепс бяха тъй потресени, че паднаха на земята не толкова от страх, колкото от неустоим физически импулс да се скрият от чудовищната стихия. Кейл тайно се наслаждаваше на тяхното унижение почти толкова, колкото на успешната касапница, която виждаше в кошарата на прасетата. Той им даде пет минути, за да се опомнят, после поведе ужасените мъже към Хук и Покаятеля, които стояха до кошарата и останките от неотдавнашните й обитатели. Както се надяваше Хук, всичко бе свършило бързо, но пораженията надхвърляха въображението на двамата свещеници. Те често бяха виждали зловещия резултат от екзекуциите, но при тях смъртта идваше бавно и мъчително — в края на краищата именно това беше целта. Сега виждаха пред себе си тези тела, малко по-големи от човешките, с обгорели крака и глави, с изхвръкнали вътрешности — знак за чудовищна, нечовешка сила. Това бе насилие от някакъв друг свят и те не можеха да го осмислят. Не биха били по-потресени, ако самият дявол бе долетял да разкъса свинете с голи ръце.
Въпреки това Кейл и Хук бяха изумени, когато един час по-късно все още пребледнелият от ужас Боско отказа да позволи на Кейл да използва това чудовищно изобретение срещу лаконийските наемници.
— Даваш ли си сметка — каза той — какво ще направи Курията, когато узнае за тези изригвания? Ще палнат такава клада на всеки един от нас, че ще стоплят задниците чак на ония в Мемфис. Имате ли представа двамата с този безумец какво сторихте днес?
— Това, което сторихме днес, Лорд Изкупителю — извика яростно Кейл, — е сигурен начин да победя една армия, която веднъж вече ви направи на кайма. А сторят ли го отново, могат да продължат чак до престола на Обесения Изкупител в Шартр, и никой няма да посмее да пръдне насреща им.
Това екстравагантно, но принципно вярно твърдение като че ли ги стресна, и двамата млъкнаха. Принцепс и Хук гледаха смаяно тази пазарска свада между великия архиерей и момчето, което не беше момче, а въплъщение на Божия гняв. Кейл се овладя пръв и заговори отново.
— Ако загубя тук, няма да има втори шанс. Това ли очакваш от мен?
— Моментът още не е подходящ да се изправим срещу Курията.
— Ще има ли по-подходящ?
На това нямаше какво да се възрази, и след като осъзна, че всичко, за което бе работил в продължение на трийсет години, зависи от сегашния сблъсък, Боско престана да спори. Моментът беше сега, или никога.
— Сега трябва да тръгваме, ако искаме да подготвим събитията в Шартр. Ако победиш, изпрати новината бързо и сигурно. Ако не, Лаконийците ще я донесат вместо теб.
И с това разговорът приключи. Боско излезе от шатрата, без да казва нищо повече, но почти веднага се върна с писмо в ръката.
— От няколко дни се каня да ти го дам. Писмо от твоя заместник в степите. Мисля, че ще ти бъде интересно.
Кейл демонстративно прибра писмото в един от своите предизвикателно многобройни джобове — предизвикателно, защото на послушниците бе забранено да имат джобове, които в изкупителската вяра се смятаха за символ на всичко потайно и скрито в човешката душа. „Джоб“ беше другото име на самия дявол.
Двайсет минути по-късно Боско и Принцепс бяха на път за Шартр, а Кейл разказваше на Хенри Мъглата какво се е случило в шатрата, докато той стоеше отвън и се опитваше да подслушва. След това поседяха мълчаливо.
— Може би сега имаш шанса да се измъкнеш, ако си готов да опиташ — каза Кейл.
— Нали каза, че е твърде рисковано.
— Може и да съм сбъркал. А сега Боско е принуден да ми вярва, независимо дали иска, или не. Никой няма да те преследва. Ако останеш, рискът е петдесет на петдесет.