Бяха минали над десет години от последния разговор между ИдрисПюк и сеньор Боз Икард — ако изобщо можем да наречем разговор факта, че единият осъди на смърт другия и го попита иска ли да каже нещо преди екзекуцията. Тогава Икард знаеше много добре, че обвиняемият не е виновен, по простата причина, че той сам беше поръчал убийството, за което съдеха ИдрисПюк. Двамата не изпитваха особена неприязън един към друг, защото присъдата бе просто начин да се окаже натиск върху гаулайтерите, за които работеше тогава ИдрисПюк. По онова време те го ценяха толкова много, че предадоха на Боз Икард един негов политически противник, който бе подирил при тях убежище, смятайки с основание, че те съчувстват на неговата кауза (сложна, яростно отричана, а днес само малцина биха могли да обяснят смислено какво точно е представлявала). Всъщност гаулайтерите наистина му съчувстваха, но не чак толкова, че да не разменят ИдрисПюк за изгнаника, който веднага след принудителното му връщане беше екзекутиран.
Напоследък Икард беше в почти непрекъснато състояние на политическо раздразнение. Сам по себе си той беше доста приятен човек; държеше се приятно дори когато неговите наемници заравяха трупа на поредната жертва в незнайна яма заедно с половин чувал негасена вар. Випонд го описваше като „почти стандартен политически негодник, но много по-хитър. Неговата най-голяма слабост е, че смята за лицемер всеки, който не споделя неговите представи за света“.
Именно присъствието на Випонд в Испански Лийдс, най-големият от граничните градове на Швейцария, бе причината за тревогите на Икард. По-точно не самият Випонд, а раздробените, но все още значителни остатъци от Матераците, които бяха избягали там. Според Икард те бяха загубили империята си с позорна лекота само за да връхлетят в неговата решително неутрална страна и да се превърнат в ужасна досада, а може би и в нещо далеч по-лошо. Той се опита да приложи своята стандартна политика, когато ставаше дума за съюзници, които вече не са полезни — да им предложи всичко, освен истинска помощ. За съжаление крал Зог Швейцарски беше сантиментален сноб и държеше да осигурява подслон и финансова помощ на събратята си по корона, изпаднали в беда. Икард приемаше това като разорително скъпо само по себе си, и плодородна почва за Бог знае какви непредвидими проблеми. Точно опитите да изясни какви могат да бъдат тези проблеми го насочиха към решението да разговаря с ИдрисПюк, след като демонстративно бе отказал да стори същото с неговия полубрат, тъй като смяташе, че най-разумният подход е „да накараме дъртия копелдак да се чувства колкото е възможно по-нежелан“.
— И така — каза той на ИдрисПюк. — Какво можеш да направиш за мен?
— Честността ви е както винаги очарователна, сеньор.
— Съжалявам, че мислиш така.
— Всъщност наистина мога да ви бъда полезен.
— Да?
— В състояние съм да организирам прехвърлянето при вас на една политическа фигура, която според мен ще ви осигури огромни предимства.
— Последния път, когато чух някой да го увърта толкова, се опитаха да ми продадат акции за експедиция до Елдорадо.
— Става дума за един войник Изкупител — много млад, но толкова ценен за тях, че само заради него нападнаха Матераците. Не сте ли чували за него?
— Не.
— Значи разузнавачите ви са много по-некадърни, отколкото бяха някога.
— Добре. Томас Кейл.
— Какво знаете?
— А ти какво знаеш?
— Значително повече от вас.
— Ще те изслушам охотно.
И наистина го изслуша. Историята определено беше твърде интересна и изключително странна.
— Това ли е всичко?
— Не, разбира се. Изкупителите свързаха ли се с вас?