И двамата си поръчахме стек „Хелън“ с макарони за гарнитура. Алфредо за Маги и болонезе за мен. Тя си избра италианско червено, а аз — бутилка газирана вода. След като сервитьорът се отдалечи, протегнах ръка и поставих длан върху китката й, този път нежно.
— Извинявай, Маги. Хайде да започнем отначало.
Тя отдръпна ръката си.
— Дължиш ми обяснение, Холър. Това не беше правене на любов. Не знам какво ти става. С никого не бива да се отнасяш така, особено с мен!
— Струва ми се, че малко пресилваш нещата, Маги. Отначало ти харесваше, знаеш го.
— И после започна да ми причиняваш болка.
— Съжалявам. Не съм искал.
— И не се опитвай да се държиш така, все едно е нещо дребно. Ако изобщо искаш да си пак с мен, по-добре ми обясни какво става с теб.
Поклатих глава и огледах оживения ресторант. По телевизора, монтиран на стената над бара, който разделяше помещението на две, даваха Лейкърс. Хората се трупаха на три реда зад късметлиите, които имаха столчета. Келнерът ни донесе напитките и това ми спечели още малко време. Ала веднага щом ни остави сами, Маги отсече:
— Разказвай, Майкъл, иначе ще си занеса вечерята вкъщи. Ще си поръчам такси.
Отпих голяма глътка вода и я погледнах.
— Това няма нищо със съда, Андреа Фриман и изобщо с някой или нещо, което ти е известно, разбираш ли?
— Не, не разбирам. Разказвай.
Оставих чашата и сплетох пръсти върху масата.
— Сиско откри двамата, които ме нападнаха.
— Къде? Кои са?
— Това няма значение. Той не се е обадил в полицията, не ги е предал.
— Искаш да кажеш, че просто ги е пуснал, така ли?
Засмях се и поклатих глава.
— Не, беше ги задържал. С двама негови хора от Светците. За мен. В оня техен клуб. За да направя с тях каквото поискам. Каквото и да поискам. Каза, че имам нужда от това.
Тя се пресегна над карираната покривка и постави длан върху ръката ми.
— И ти какво направи, Холър?
Няколко секунди просто я гледах в очите.
— Нищо. Разпитах ги и после казах на Сиско да ги пусне. Разбрах кой ги е наел.
— Кой?
— Няма да навлизам в такива подробности. Не е важно. Но знаеш ли, Маги, когато лежах в болницата и чаках да видя дали ще успеят да спасят усукания ми тестис, можех да мисля само за това как жестоко си го връщам на ония двамата. Имам предвид изтезания като при Йеронимус Бош. Средновековни гадости. Исках ужасно да ги боли. Е, получих такава възможност и, повярвай ми, тия типове после щяха просто да изчезнат, а аз ги пуснах… и после съм с тебе и…
Тя се отпусна назад на облегалката и зарея поглед в празното пространство със смесица от тъга и примирение на лице.
— Кофти, а?
— Ще ми се да не ми беше разказал всичко това.
— Като прокурор ли, искаш да кажеш?
— Точно така.
— Е, ти настоя. Сигурно трябваше да си измисля нещо, например, че съм ядосан на Андреа Фриман. Това щеше да те успокои, нали? Ако ставаше дума за отношенията между мъже и жени, щеше да го разбереш.
— Не се дръж наставнически.
— Извинявай.
Поседяхме в мълчание, наблюдавайки оживлението на бара. Хората пиеха, бяха щастливи. Поне външно. Облечените в смокинги келнери се провираха между пълните маси.
Когато ни донесоха вечерята, вече не бях особено гладен, въпреки че в чинията пред мен лежеше най-хубавият стек в града.
— Може ли да ти задам един последен въпрос? — попита Маги.
Свих рамене. Не виждах смисъл повече да разговаряме за това, но се съгласих.
— Казвай.
— Откъде си сигурен, че Сиско и неговите хора са пуснали онези двамата?
Забих нож в стека си и по чинията покапа кръв. Беше алангле. Вдигнах поглед към Маги.
— Няма как да съм сигурен.
Върнах се към стека си и с периферното си зрение видях, че Маги маха с ръка на помощник-келнера.
— Бихте ли ми опаковали вечерята? Аз ще почакам навън — ще се опитам да хвана такси пред ресторанта.
— Разбира се. Веднага.
Взе чинията й и забърза към кухнята.
— Маги — казах аз.
— Просто имам нужда от време, за да обмисля всичко това.
И се измъкна от сепарето.
— Мога да те закарам.
— Не, ще се оправя.
Застана до масата и отвори дамската си чанта.
— Не се безпокой, аз ще платя.
— Сигурен ли си?