Тя неохотно кимна.
— Не се опитвам да те обезверя — обясних. — Ти си въодушевена, обнадеждена и изпълнена със справедлив гняв. Искам да останеш така до края. Защото съдебните заседатели го усещат и това е също толкова полезно, колкото и всичките ми усилия. Но не забравяй, планината става все по-стръмна. Фриман ще стигне до научните доказателства, а заседателите ги обожават, защото им дават изход. Хората си мислят, че е страхотно да си съдебен заседател. Не ходиш на работа, седиш на първия ред и зяпаш интересно дело, драма, която се разиграва на живо пред теб, вместо вкъщи по телевизията. Обаче накрая трябва да се оттеглят в онази стая, да се спогледат и да вземат решение. Решение за нечий живот. Повярвай ми, малцина го искат. Научните доказателства улесняват нещата. „А, да, щом ДНК-то съвпада, не може да има грешка. Виновен, както е в обвинението.“ Разбираш ли? Ето какво ни предстои, Лиза, и не искам да храниш никакви илюзии за това.
Дал галантно постави длан върху ръката й и я стисна успокоително.
— Е, а какво ще правим с резултатите от техните ДНК тестове? — попита Трамъл.
— Нищо. Нищо не мога да направя. Още преди процеса ти казах: ние направихме същите тестове и получихме същите резултати. Няма грешка.
Очите й бяха сведени и видях, че се пълнят със сълзи. Точно това исках. Сервитьорката избра тъкмо този момент да се появи с чиниите ни. Изчаках да се отдалечи и продължих:
— По-весело, Лиза. ДНК резултатите са само фасада.
Тя ме погледна объркано.
— Нали каза, че няма грешка.
— Точно така. Но това не значи, че не могат да бъдат обяснени. Ще се оправя с тях. Както самата ти каза преди малко, моята работа е да хвърлям съмнение върху всяко късче от тяхната мозайка. Да се надяваме, че когато подредят всичките си късчета и вдигнат картината пред съдебните заседатели, всички семенца на съмнението ще са поникнали в нещо, променящо тази картина. Ако успеем, може и да почернеем.
— Това пък какво означава?
— Че се прибираме вкъщи. Отиваме на плаж, печем се и почерняваме.
Усмихнах й се и тя ми се усмихна в отговор. Сълзите й бяха размазали грижливо сложения й сутринта грим.
Останалата част от обяда премина в общи разговори или безсмислени коментари за съдебната система, споделени от моята доверителка и нейния възлюбен. Често го наблюдавам при клиентите си. Те не познават закона, но веднага ме информират какво не е наред в него. Изчаках Трамъл да лапне последната хапка от салатата си.
— Лиза, гримът ти малко се е размазал. Много е важно да изглеждаш силна. Отиди в тоалетната и го оправи, става ли?
— Не може ли в съдебната палата?
— Не, защото може да влезем едновременно с някой съдебен заседател или репортер. Не се знае кой ще те види. Не искам никой да си помисли, че си плакала през обедната почивка, разбираш ли? Искам да го направиш сега. И ще позвъня на Рохас да дойде да ни вземе.
— Може да ми отнеме известно време.
Погледнах си часовника.
— Добре, спокойно. Ще изчакам малко и тогава ще се обадя на шофьора.
Дал се изправи, за да може тя да излезе от сепарето. После двамата останахме сами. Бях отместил чинията си настрани и сега опрях лакти върху масата и сключих ръце пред устата си като покерджия, вдигнал картите си, за да скрие лицето си. Добрият адвокат по рождение го бива да преговаря. И сега идваше време да уредя отстраняването на Хърб Дал.
— Е, Хърб… време е да си вървиш.
Той ми се усмихна неразбиращо.
— Какво искаш да кажеш? Нали дойдохме заедно?
— Искам да кажа от делото. От Лиза. Време е да изчезнеш.
Той продължаваше да се прави, че не разбира.
— Никъде няма да ходя. Ние с Лиза… се сближихме. И съм вързал много пари в тая работа.
— Е, с парите ти е свършено. А що се отнася до Лиза, този маскарад ще приключи още сега.
Бръкнах във вътрешния джоб на сакото си, извадих снимката на Хърб с братя Мак, която предишната вечер бях получил от Сиско, и му я подадох. Той я погледна и се засмя насила.
— Кои са тия?
— Братя Мак. Хората, които си наел да ме обработят.
Дал поклати глава и хвърли поглед към задния коридор, който водеше към тоалетните. После отново ме погледна.