— И от каква посока са нанесени?
— Отзад. Убитият е бил ударен изотзад.
— Значи може изобщо да не е видял приближаването на нападателя.
— Точно така.
— Благодаря, доктор Гутиерес. Засега нямам повече въпроси.
Съдията ми даде думата и когато се разминахме с Фриман на път за катедрата, тя ми хвърли безизразен поглед, излъчващ посланието: „Да те видя сега, задник такъв.“
Тъкмо такива бяха и моите намерения. Оставих бележника си на катедрата, поправих си вратовръзката, измъкнах маншетите на ризата си от ръкавите на сакото и погледнах съдебния лекар. Исках преди да си седна на мястото той да е станал свидетел на защитата.
— В съдебномедицинската служба ви наричат доктор Гастро, нали?
Идеалният встъпителен въпрос. Щеше да накара свидетеля да се чуди още каква вътрешна информация ми е известна и дали по някакъв начин ще я използвам срещу него.
— Хм, понякога, да. Неофициално, може да се каже.
— Защо, докторе?
Фриман възрази, че въпросът няма връзка с делото, и това привлече вниманието на съдията.
— Ще ми обясните ли каква е връзката с причината, поради която сме тук, господин Холър? — попита той.
— Ваша чест, мисля, че ако позволите на доктор Гутиерес да отговори, той ще свидетелства, че неговият професионален опит в патологията не е в областта на следите от инструменти и раните по главата.
Пери се замисли, после кимна и каза:
— Свидетелят може да отговори на въпроса.
Отново се обърнах към Гутиерес.
— Можете да отговорите на въпроса, докторе. Защо ви наричат доктор Гастро?
— Защото, както казахте, професионалният ми опит е свързан с болестите на гастроинтестиналния тракт.
— Благодаря, докторе. Сега бихте ли ни казали колко пъти сте имали случай, в който сте сравнявали чук с рани върху черепа на пострадалия?
— Това е първият.
Кимнах, за да подчертая отговора.
— Значи сте новак, когато се касае за убийство с чук.
— Така е, но сравнителният ми анализ беше извършен изчерпателно и предпазливо. Заключенията ми са правилни.
Дразнех комплекса му за превъзходство. „Аз съм лекар, не може да греша.“
— Случвало ли се е да грешите, когато сте давали свидетелски показания в съда?
— Всеки допуска грешки. Сигурно и аз.
— Какво ще кажете за делото Стоунридж?
Фриман побърза да възрази, както и очаквах. Тя помоли съдията да се приближим и Пери ни махна с ръка да отидем при него. Знаех, че ще ме отреже, но вече го бях казал пред съдебните заседатели. От малкото дадена им информация те бяха разбрали, че някъде в миналото Гутиерес е дал неправилни показания. Повече не ми и трябваше.
— Ваша чест, и двамата знаем накъде клони колегата и Стоунридж не само няма отношение към делото, но и още тече следствие и няма официални заключения. Какво може…
— Оттеглям въпроса.
Тя ме погледна с изпепеляваща враждебност.
— Няма проблем — добавих. — Ще му задам друг.
— А, стига съдебните заседатели да чуят въпроса, отговорът не ви интересува. Ваша чест, моля да обясните на заседателите, че действията на колегата не са правомерни.
— Ще се погрижа. Връщайте се по местата си. А вие внимавайте, господин Холър.
— Благодаря, ваша чест.
Съдията инструктира заседателите да не обръщат внимание на въпроса ми и им напомни, че когато по-късно обсъждат решението си, не бива да взимат предвид нищо друго, освен доказателствата и свидетелските показания. После ми каза да продължа и аз поех в нова насока.
— Доктор Гутиерес, хайде да се съсредоточим върху фаталната рана и да я обсъдим малко по-подробно. Вие я нарекохте депресионна фрактура, нали така?
— Нарекох я депресионна фрактура на черепа.
Много обичам свидетелите на обвинението да ме поправят.
— Добре, измерихте ли депресията или вдлъбнатината, оставена от въпросния травматичен удар?
— Как да я измеря?
— Например дълбочината й. Измерихте ли я?
— Да. Може ли да проверя в бележките си?
— Разбира се, докторе.
Гутиерес прегледа екземпляра от протокола за аутопсията.
— Да, обозначили сме фаталната рана като „едно А“. И да, измерил съм раната. Да ви дам ли размерите?
— Следващ въпрос. Бихте ли ни казали, докторе, как я измерихте?
Докато отговаряше, Гутиерес не вдигаше поглед от протокола.