— Да го познавам, не. Знаех за него, да.
— Какво искате да кажете?
— Ами, бях го виждала през последната година, когато започнаха неприятностите ми с ипотеката. Два пъти ходих в банката да му изложа своя случай. Изобщо не ме пуснаха да разговарям с него, обаче го виждах в кабинета му. Цялата стена е стъклена — каква подигравка! Можеш да го видиш, но не и да говориш с него.
Обърнах се към съдебните заседатели. Не забелязах очевидни кимания, но смятах, че отговорът и образът, който създаваше клиентката ми, са идеални. Банкерът, който се крие зад стъклена стена, докато потиснатите и обезправените биват държани на разстояние.
— Виждали ли сте го другаде?
— Сутринта в деня на убийството. Видях го в кафенето, в което се отбих. Чакаше на опашката през двама души от мен. Затова се обърках, когато разговарях с детективите. Те питаха за господин Бондюрант, а аз го бях видяла същата сутрин. Не знаех, че е мъртъв. Нямах представа, че ме разследват за убийство, за чието извършване дори не подозирах.
Дотук добре. Играеше ролята си точно както я бяхме обсъждали и репетирали, чак до най-малката подробност — винаги говореше за убития с уважение, ако не със съчувствие.
— Онази сутрин разговаряхте ли с господин Бондюрант?
— Не. Боях се, че ще си помисли, че го преследвам или нещо подобно, и ще се оплаче в съда. Освен това вие ме бяхте предупредили да избягвам каквито и да е срещи или сблъсъци с хора от банката. Затова бързо си взех кафето и си тръгнах.
— Вие ли убихте господин Бондюрант, Лиза?
— Не! Разбира се, че не!
— Вие ли се промъкнахте зад него с чук от гаража си и го ударихте по главата толкова силно, че е умрял още преди да падне на земята?
— Не, не съм!
— Вие ли го ударихте още два пъти, след като вече е лежал на земята?
— Не!
Замълчах за миг и се престорих, че чета бележките си. Исках нейните опровержения да отекнат в залата и в ума на всеки заседател.
— Лиза, вие станахте известна с борбата си срещу отнемането на дома ви, нали?
— Не съм имала такива намерения. Исках само да запазя дома си за мен и моя син. Направих каквото смятах за редно. Впоследствие това привлече много внимание.
— Това не е било добре за банката, нали?
Фриман възрази, че задавам на Трамъл въпрос, чийто отговор тя не би могла да знае. Съдията се съгласи и ми нареди да продължа нататък.
— В един момент банката се е опитала да попречи на вашите демонстрации и други подобни действия, нали?
— Да, дадоха ме на съд и извадиха ограничителна заповед. Не можех повече да организирам демонстрации пред банката. Затова ги провеждах пред съдебната палата.
— Някой присъедини ли се към вашата кауза?
— Да, създадох уебсайт и се включиха стотици хора, мнозина от които също като мен бяха заплашени от отнемане на домовете им.
— Изявили сте се като лидер на тази група, нали?
— Да, предполагам. Но никога не съм се стремила да привлека вниманието към себе си. А към техните действия, към измамите, които използват, за да отнемат къщите и апартаментите на хората.
— Колко пъти според вас са ви показвали по телевизионни информационни емисии или са публикували ваши изказвания в пресата?
— Не съм ги броила, но няколко пъти ме показаха по национални програми. По Си Ен Ен и Фокс.
— Добре, Лиза. Сутринта на убийството минавали ли сте покрай Уест Ланд Нешънъл в Шърман Оукс?
— Не.
— Не сте ли били на тротоара само на половин пряка от банката?
— Не.
— Значи жената, която свидетелства, че ви е видяла, е излъгала под клетва.
— Не искам да обявявам никого за лъжец, но не съм била аз. Може просто да се е припознала.
— Благодаря, Лиза.
Погледнах бележките си и промених посоката. Като уж се опитвах да изненадвам собствената си клиентка с постоянна промяна на темите и въпросите, аз всъщност изненадвах съдебните заседатели. Тъкмо към това се стремях. Не биваше да изпреварват мисълта ми. Трябваше ми цялото им внимание и исках да им сервирам историята на части, в ред по мой избор.
— Обикновено заключена ли държите вратата на гаража си?
— Да, винаги.
— Защо?
— Ами, той не е свързан с къщата. Трябва да излезеш навън, за да отидеш в гаража. Затова винаги държа вратата заключена. Там общо взето има само боклуци, обаче някои неща са ценни. Мъжът ми се грижеше за инструментите, като че са от злато, а аз пазя там контейнер с хелий за балони и тържества и не искам по-големите хлапетии в квартала да се доберат до него. А, и веднъж четох за жена, която имала отделен гараж като моя и никога не заключвала вратата. Един ден влязла в гаража и заварила някакъв мъж да краде. Той я изнасилил. Затова винаги държа вратата заключена.