— Имате ли представа защо е било отключено, когато полицията е обискирала дома ви в деня на убийството?
— Не, аз винаги заключвам.
— Кога за последен път преди процеса видяхте чука от вашия комплект на мястото му в гаража?
— Не си спомням изобщо да съм го виждала. Мъжът ми се занимаваше с инструментите. Мен не ме бива много в тези неща.
— А с градинарски инструменти?
— Е, взимам си думите назад, ако имате предвид тях. Аз върша градинската работа и тези инструменти са мои.
— Имате ли представа как миниатюрна капчица кръв от господин Бондюрант се е озовала върху една от градинските ви обувки?
Лиза впери поглед пред себе си и обезпокоено събра вежди. Когато отговори, брадичката й леко трепереше.
— Не знам. Няма обяснение. Отдавна не бях носила тези обувки и не съм убила господин Бондюрант.
Последните й думи бяха изречени почти умолително и излъчваха отчаяние и искреност. Направих пауза, за да им се насладя. Надявах се, че и съдебните заседатели са усетили същото.
Продължих да я разпитвам още половин час, като общо взето задълбавах в същите теми и опровержения. Подробно разгледах срещата й с Бондюрант в кафенето, както и процедурата по обявяване на ипотеката й за просрочена и надеждите й да спечели делото.
Нейната роля в защитата имаше три аспекта. Исках нейните опровержения и обяснения да влязат в протокола. Исках личността й да събуди симпатиите на съдебните заседатели и да постави човешко лице на това дело за убийство. И накрая, исках съдебните заседатели да се запитат дали тази дребничка и крехка жена може да чака в засада и после силно да удари жертвата по главата. Три пъти.
Когато приключих, смятах, че съм направил всичко възможно, за да изпълня и трите цели. Опитах се също да завърша с кресчендо, макар и в по-малък мащаб.
— Мразехте ли Мичъл Бондюрант? — попитах.
— Негодувах срещу начина, по който се отнасяха с мен и други като мен той и неговата банка. Обаче не съм го мразила лично. Та аз изобщо не го познавах.
— Но вие сте изгубили брака си, изгубили сте си работата, а сега има опасност да изгубите и дома си. Не ви ли се искаше да се борите срещу силите, които според вас са ви навредили?
— Аз вече се борех. Протестирах срещу отношението към мен. Бях си взела адвокат и оспорвах обявяването на ипотеката за просрочена. Да, изпитвах гняв. Но не съм проявявала агресивност. Аз не съм агресивен човек. Аз съм учителка. Борех се по единствения ми познат начин. Мирно протестирах срещу нещо нередно. Абсолютно нередно.
Погледнах към съдебните заседатели и ми се стори, че една жена на задния ред бърше сълзите си. Ужасно се надявах наистина да е така. Отново се обърнах към клиентката си и се приготвих за големия финал.
— Пак ви питам, Лиза, вие ли убихте Мичъл Бондюрант?
— Не съм го убила.
— Вие ли го ударихте с чук в гаража на банката?
— Не, не съм била там. Не съм аз.
— Тогава как са го убили с чука от вашия гараж?
— Не знам.
— Как се е озовала кръвта му върху обувките ви?
— Не знам! Не съм го убила. Това е инсценировка!
Замълчах за момент и овладях гласа си, преди да завърша.
— Последен въпрос, Лиза. Колко сте висока?
Това като че ли я обърка — като парцалена кукла, подхвърляна насам-натам.
— Какво имате предвид?
— Просто ми кажете колко сте висока.
— Един и шейсет.
— Благодаря, Лиза. Нямам повече въпроси.
На Фриман й предстоеше страшно много работа. Лиза Трамъл беше солидна свидетелка и прокурорката нямаше да успее да я пречупи. Тя опита на няколко места да получи противоречиви отговори, ала Лиза се държеше. След половинчасовите опити на Фриман да отключи врата с клечка за зъби започвах да си мисля, че клиентката ми ще стигне до отсрещния бряг. Ала никога не бива да се успокояваш, докато клиентът ти не слезе от скамейката и не седне до теб. Фриман криеше поне още една карта в ръкава си и накрая я изигра.
— Когато преди малко господин Холър ви попита дали сте извършили това престъпление, вие казахте, че не сте агресивна. Отговорихте, че сте учителка и не сте агресивна, спомняте ли си?