Джиесемът ми започна да звъни. Беше достатъчно рано в неделя сутрин, за да е необичайно. Извадих го от джоба си и погледнах дисплея. Маги Макфърсън.
— Помисли за това, което ти казах, Доналд. Трябва да отговоря на телефона, но няма да се бавя.
Докато натисках клавиша, излязох в кухнята.
— Маги? Всичко наред ли е?
— Естествено, защо не?
— Не знам. Малко е рано за неделя. Хейли още ли спи?
В неделя дъщеря ми винаги си отспиваше. Ако не я събудеха, можеше да откара до следобед.
— Разбира се. Звъня ти само защото вчера не ни се обади, тъй че, предполагам, киното ще е днес.
— Уф…
Смътно си спомнях, че в петък следобед бях обещал да отидем на кино.
— Зает си.
Каза го с оня тон. Осъдителния — „изобщо не може да ти се вярва“.
— В момента. В Лонг Бийч съм, имам разговор със свидетел.
— Значи няма да има кино, така ли? Това ли да й предам?
От дневната долитаха гласовете на Сиско и Дрискъл, ала бях прекалено разсеян, за да чуя за какво говорят.
— Не, Маги, просто не съм сигурен кога ще свърша. Чакай да приключа и ще ти се обадя. Тя още няма да се е събудила.
— Добре, ще те изчакаме.
И затвори, преди да успея да й отговоря. Прибрах джиесема и се огледах. Кухнята явно беше най-рядко използваното помещение в апартамента.
Върнах се в дневната. Дрискъл продължаваше да седи на дивана, а Сиско достатъчно близо до него, за да предотврати поредния опит за бягство.
— Доналд току-що ми каза, че иска да свидетелства — осведоми ме моят следовател.
— Наистина ли? Защо реши така, Доналд?
Минах покрай Сиско, за да застана пред Дрискъл. Той ме погледна и сви рамене, после кимна към Сиско.
— Той каза, че никога не си губил свидетел и че ако се стигнело дотам, имал познати, дето щели да се справят с техните хора, без да им мигне окото. И май му повярвах.
Кимнах и аз и за миг си спомних тъмната стая в клуба на Светците. Бързо прогоних тази мисъл от ума си.
— Така си е. Значи искаш да ни съдействащ, така ли?
— Да. Ще кажа всичко, каквото знам.
— Добре. В такъв случай да започнем още сега.
45.
В началото на процеса Андреа Фриман беше отстранила младшата ми сътрудничка Дженифър Аронсън от масата на защитата, оспорвайки също призоваването й като свидетел. В понеделник сутрин, когато дойде време Дженифър да даде показания, прокурорката се опита да го предотврати въз основа на това, че нямало връзка с обвиненията. Първия път не бях успял, но сега смятах, че боговете на правото са на моя страна. А и съдията продължаваше да ми е длъжник, след като по-рано бе отсъдил в полза на обвинението по два важни въпроса.
— Ваша чест, това възражение не може да е искрено — заявих аз. — Вижте какъв мотив за убийството представи колегата пред съдебните заседатели. Пострадалият искал да отнеме дома на обвиняемата и тя го убила от гняв. Това е цялата аргументация на обвинението. Тъй че да възразява сега срещу свидетелка, която ще изложи подробностите за тази уж подбуждаща причина, просрочената ипотека, въз основа на липса на връзка с делото, е най-малкото благовиден предлог, а всъщност си е чисто лицемерие.
Съдията отсъди, без да губи време.
— Възражението срещу свидетелката се отхвърля. Поканете съдебните заседатели.
Щом заседателите се настаниха и Аронсън зае свидетелската скамейка, пристъпих към прекия разпит. Започнах с изясняване на въпроса защо тъкмо тя е експерт на защитата по просрочената ипотека на Лиза Трамъл.
— Вие не сте официалният адвокат по просрочената ипотека на Трамъл, нали?
— Не, бях ваша младша сътрудничка.
Кимнах.
— В това си качество вие всъщност вършехте цялата работа, докато на документите стоеше моето име, нали така?
— Да. Аз подготвих повечето документи по делото. Участвах в него отначало докрай.
— Такъв е животът на току-що завършилия юрист.
— Да, явно.
Усмихнахме се един на друг. Оттам стъпка по стъпка я преведох през процедурата по обявяването на ипотеката за просрочена. Не искам да кажа, че трябва да говориш снизходително на съдебните заседатели, а просто по универсално разбираем начин. Това са дванайсет души, от брокери до домакини, всички с различен житейски опит. А трябва да им разкажеш една и съща история. И имаш само една възможност. Това е номерът. Дванайсет души, една история. Която да говори еднакво на всички.