Възвърнах дар слово и успях да изрека последните си думи към нея.
— Сбогом, Лиза. И успех.
Овладях се и превключих на разговора с бившата ми жена.
— Извинявай… беше клиент. Бивш клиент.
— Всичко наред ли е?
Облегнах се на прозореца. Рохас тъкмо завиваше по Алварадо и се насочваше към 101-во шосе.
— Добре съм. Та искаш ли довечера да излезем някъде и да поговорим за кампанията?
— Знаеш ли, докато те чаках, си мислех, защо не дойдеш вкъщи? Може да вечеряме с Хейли и после да поговорим, докато тя си пише домашните.
Рядко получавах такива покани.
— Значи човек трябва да се кандидатира за окръжен прокурор, за да го поканят у вас, така ли?
— Не си играй с късмета си, Холър.
— Няма. В колко?
— В шест.
— Тогава до шест.
Затворих и известно време зяпах през прозореца.
— Господин Холър? — попита Рохас. — За окръжен прокурор ли се кандидатирате?
— Да. Това смущава ли те?
— Не, шефе. Ама още ли ще ви трябва шофьор?
— Естествено, ще си запазиш работата.
Обадих се в офиса. Вдигна Лорна.
— Другите там ли са? — попитах.
— Да. Дженифър разговаря с нов клиент в кабинета ти. Просрочена ипотека. А Денис прави нещо на компютъра. Ти къде си?
— В центъра. Но сега се прибирам. Гледай никой да не си тръгва. Ще направим съвещание.
— Добре, ще им предам.
— Чудесно. Ще се видим след около половин час.
Затворих телефона. Изкачвахме се по рампата към 101-во. И шестте ленти бяха задръстени от метал, напредващ уверено, но бавно. Не бих го приел по друг начин. Това беше моят град и така трябваше да върви. По заповед на Рохас черният линкълн пресече лентите и заманеврира сред колите, понасяйки ме към нова съдба.