„ОБАДИ МИ СЕ ВЕДНАГА.“
Щях да й позвъня след разговора с клиентката. В типичната адвокатска кантора има офис мениджър и рецепционистка. Само че моят офис се намираше на задната седалка на линкълна, затова Лорна движеше деловите въпроси и отговаряше на телефона в апартамента си в Западен Холивуд, където живееше заедно с главния ми следовател.
Майка ми е родена в Мексико и разбирах родния език на госпожа Пеня по-добре, отколкото показвах. Затова разбрах отговора й, поне смисъла, обаче оставих Рохас да ми преведе. Тя казваше, че ще отиде в къщата и ще донесе хилядата долара аванс, и обещаваше надлежно да прави месечните вноски. На мене, не на банката. Пресметнах, че ако успея да удължа оставането й в къщата с една година, печалбата ми ще е четири бона. Не беше зле за толкова работа. Сигурно повече изобщо нямаше да се срещнем с нея. Щях да заведа дело и да оспоря обявяването на ипотеката за просрочена, после щях да протакам. Имаше голяма вероятност даже да не се появя в съда. Младата ми сътрудничка щеше да върши подготвителната работа. Госпожа Пеня щеше да е доволна, аз също. Накрая обаче чукчето щеше да удари. Винаги става така.
Реших, че случаят е лесен, въпреки че госпожа Пеня нямаше да е от клиентите, които вдъхват съчувствие. Повечето ми клиенти спират вноските си в банката, след като си изгубят работата или се разболеят тежко. Госпожа Пеня беше спряла, когато тримата й синове влезли в затвора за продажба на наркотици и тя изведнъж се лишила от седмичната им финансова подкрепа. Тази история нямаше да се посрещне с добро око. Но банката й бе изиграла мръсен номер. Бях прегледал досието й на лаптопа си. Имаше си всичко необходимо: документи, че са й връчвани призовки за дължимите вноски, а после и за обявяването на ипотеката за просрочена. Само че госпожа Пеня казваше, че изобщо не е получила тези призовки. И аз й вярвах. В този квартал призовкарите не са желани гости. Подозирах, че призовките са се озовавали в боклука и призовкарят просто е излъгал, че ги е връчил. Ако успеех да го докажа, можех да я отърва от банката с лоста, който щеше да ми даде това. Ето до какво щеше да се свежда защитата ми. Бедната жена изобщо не е била известена в каква беда се намира. Банката се е възползвала от това и е обявила ипотеката за просрочена, без да й даде възможност да внесе дължимите суми, и съдът трябваше да я укори за това.
— Добре, уговорихме се — заключих. — Кажи й да донесе парите, докато отпечатвам договора и квитанцията. Ще започнем още днес.
Усмихнах се и кимнах на госпожа Пеня. Рохас преведе и изскочи от линкълна, за да заобиколи и да й отвори вратата.
Щом жената слезе, отворих образеца за договор на испански в лаптопа си и въведох съответните имена и цифри. Пратих го на принтера, инсталиран върху платформата с електроника на предната дясна седалка. Продължих с квитанцията за средствата, които щяха да бъдат внесени във фирмената ми сметка. Всичко трябва да е на чисто. Винаги. Това е най-добрият начин да си нямам проблеми с Калифорнийската адвокатска колегия. Може и да имам бронирана кола, обаче най-много ме е страх от колегията.
Течеше тежка година за адвокатската кантора „Майкъл Холър и сие“. Икономическата криза отнемаше препитанието на адвокатите специалисти по наказателно право. В Лос Анджелис престъпността си съществува при всякакви икономически условия. Обаче платежоспособните клиенти бяха малко и само от време на време. Като че ли никой нямаше пари за адвокат. В резултат Бюрото за служебна защита се пръскаше по шевовете от дела и клиенти, а хората като мен умираха от гладна смърт.
Имах разходи и четиринайсетгодишна дъщеря в частно училище — и тя, щом станеше дума за колежи, винаги споменаваше Университета на Южна Калифорния. Трябваше да направя нещо и затова предприех стъпка, каквато по-рано бях смятал за немислима. Заех се с гражданско право. Единствената развиваща се индустрия в юридическия бранш беше защитата при обявяване на просрочени ипотеки. Посетих няколко юридически семинара, набрах скорост и започнах да пускам реклами на два езика. Отворих няколко уебсайта и започнах да купувам списъци на делата за просрочени ипотеки от съдебната канцелария. Така си осигурих госпожа Пеня за клиентка. С писмо. Името й фигурираше в списъка и аз й пратих писмо — на испански, в което й предлагах услугите си. Според нея това било първото съобщение, че ипотеката й е обявена за просрочена.
И се започна. Имах повече работа, отколкото можех да поема — днес ми предстояха още шест срещи след тази с госпожа Пеня, и в „Майкъл Холър и сие“ дори за пръв път имахме истински сътрудник. Националната епидемия от просрочени ипотеки заглъхваше, но в никакъв случай не приключваше. Хранилката ми в окръг Лос Анджелис щеше да просъществува години наред.