— Ваша чест, мисля, че няма да ми отнеме повече от половин час, и предпочитам да го направя сега. Готов съм.
— Добре тогава. Започвайте, господин Холър.
Изправих се и отидох на катедрата, поставена между масата на обвинението и ложата на съдебните заседатели. Носех си бележника и две табла, обърнати с лица едно към друго, така че да не се виждат. Опрях ги отстрани на катедрата.
— Добър ден, госпожо Шейфър.
— Добър ден.
— В показанията си споменахте, че сте закъснявали заради катастрофа, нали така?
— Да.
— Случайно минахте ли покрай мястото на път за работа?
— Да, беше точно на запад от Ван Найс Булевард. Щом го подминах, движението стана по-спокойно.
— От коя страна на Вентура беше?
— Тъкмо това беше проблемът. Катастрофата беше станала в отсрещното платно, обаче всички от моята страна намаляваха скоростта, за да позяпат.
Записах си нещо в бележника и промених посоката.
— Госпожо Шейфър, направи ми впечатление, че прокурорката забрави да ви попита дали госпожа Трамъл е носила чук, когато сте я забелязали. Не сте видели такова нещо, нали?
— Не, не съм. Обаче носеше голяма пазарска чанта, в която имаше предостатъчно място за чук.
За пръв път чувах за пазарска чанта. Това не се споменаваше в доказателствените материали. Шейфър, услужливата свидетелка, въвеждаше в делото нова информация. Или поне така си мислех.
— Пазарска чанта ли? Случайно да сте споменавали за тази пазарска чанта по време на разговорите си в полицията или прокуратурата?
Тя се замисли.
— Не съм сигурна. Може и да не съм.
— Значи, доколкото си спомняте, в полицията изобщо не са ви попитали дали обвиняемата е носела нещо.
— Да, струва ми се.
Не знаех какво означава това и дали изобщо означава нещо. Но реших засега да оставя пазарската чанта и пак да тръгна в нова посока. Свидетелят никога не бива да знае накъде клониш.
— Госпожо Шейфър, когато само преди няколко минути свидетелствахте, че сте били на три ленти от тротоара, където уж сте видели обвиняемата, вие сбъркахте, нали?
Втората ненадейна промяна на темата и въпросът я накараха да се позамисли.
— Хмм… не, не съм.
— Добре, на кое кръстовище бяхте, когато сте я видели?
— На Сидрос Авеню.
— Платното за на изток на Вентура е двулентово, нали?
— Да.
— И после имате лента за ляв завой на Сидрос, прав ли съм?
— Да, стават три.
— Ами лентата за паркиране?
На лицето й се изписа презрителна гримаса.
— Това не е истинска лента.
— Е, все пак е разстояние между вас и жената, в която твърдите, че сте разпознали Лиза Трамъл, нали?
— Щом така казвате. Мисля, че се втелявате.
— Нима? Аз пък мисля, че просто съм точен, как смятате?
— Според мен повечето хора биха казали, че съм се намирала на три ленти от нея.
— Но зоната за паркиране, да я наречем така, е широка поне колкото автомобил. Всъщност е по-широка, нали така?
— Добре, щом ще се втеляваме. Да я наречем четвърта лента. Моя грешка.
Бях убеден, че след това неохотно, ако не и озлобено признание съдебните заседатели ще видят кой всъщност се втелява.
— Значи сега твърдите, че когато уж сте видели госпожа Трамъл, вие сте се намирали на около четири ленти от нея, а не на три, както свидетелствахте преди, прав ли съм?
— Да. Казах, моя грешка.
Престорих се, че си записвам нещо в бележника, като се надявах съдебните заседатели да си помислят, че си водя хронология на събитията. После се наведох към двете табла и избрах едното.
— Ваша чест, бих искал да покажа на свидетелката снимка на мястото, за което говорим.
— Обвинението виждало ли я е?
— Изображението беше предадено на диск заедно с други доказателствени материали. Не съм показвал конкретно това табло на госпожа Фриман и тя не е искала да го види.
Прокурорката не възрази и съдията ми даде картбланш, обозначавайки първото табло като „доказателствено средство на защитата №1А“. Разпънах сгъваем статив в свободното пространство между ложата и свидетелската скамейка. Обвинението възнамеряваше да покаже своите доказателствени средства на прожекционните екрани и по-късно аз щях да направя същото, но за тази демонстрация бях предпочел стария начин. Поставих таблото на статива и се върнах на катедрата.