Опитният ветеран Къвингтън беше солиден свидетел на обвинението. С прецизните, ако не и комични думи на човек, който е виждал повече трупове и е свидетелствал за тях повече пъти, отколкото може да си спомни, той описа пристигането си на местопрестъплението и регистрирането на насилствената смърт на жертвата. После разказа как отцепил целия гараж, изолирал Рики Санчес и други потенциални свидетели и оградил с лента участъка от втория етаж, където се намирал трупът.
Чрез Къвингтън бяха въведени и показани на двата екрана снимките от местопрестъплението — в цялата им кървава прелест. Те по-категорично от всякакви показания установяваха извършването на убийството, задължително изискване за осъдителна присъда.
По време на една от схватките преди процеса бях постигнал скромен успех по отношение на тези фотографии. Бях възразил срещу тяхното въвеждане и особено срещу намерението на Фриман да покаже почти еднометрови увеличения на стативи пред ложата на заседателите. Бях заявил, че те внушават предубеждение срещу моята клиентка. Снимките на убити хора винаги са шокиращи и предизвикват силни емоции. В природата на човек е да иска сурово наказание за виновниците. Снимките лесно могат да настроят съдебните заседатели срещу обвиняемия, независимо какви доказателства го свързват с престъплението. Пери се опита да раздели бебето: ограничи фотографиите, които можеше да въведе обвинението, до четири и нареди на прокурорката да използва прожекционните екрани, като по този начин ограничаваше и големината на снимките. Бях спечелил няколко точки, обаче знаех, че съдийското нареждане няма да се отрази върху инстинктивната реакция на заседателите. Победата пак си оставаше за обвинението.
Фриман избра четирите снимки, на които имаше най-много кръв и които показваха ужасяващия ъгъл, под който тялото на Бондюрант се беше строполило на бетонния под.
По време на кръстосания разпит се съсредоточих върху една от снимките и се опитах да накарам заседателите да мислят за нещо друго вместо за възмездие. Най-добрият начин да го направиш, е да подхвърляш въпроси. Ако останат без отговор, значи си си изпълнил задачата.
С разрешението на съдията използвах дистанционното и изключих три от снимките на екраните. Остана само една.
— Сержант Къвингтън, искам да насоча вниманието ви към изображението на екрана. Доколкото виждам, е обозначено като „доказателствено средство на обвинението номер три“. Бихте ли ми казали какво се вижда на преден план?
— Отворено куфарче.
— Добре, така ли го заварихте, когато пристигнахте на местопрестъплението?
— Да.
— Просто си лежеше отворено, така ли?
— Добре, проверихте ли дали свидетелите или някой друг не го е отворил след откриването на трупа?
— Попитах жената, която беше позвънила на спешния телефон, дали го е отворила и тя каза, че не е. С това проверката ми се изчерпа. Оставих следователите да си свършат работата.
— Вие свидетелствахте, че през цялата си двайсет и две годишна кариера сте работили като патрулен полицай, нали така?
— Да, точно така.
— Отзовавали ли сте се на много повиквания на спешния телефон?
— Да.
— Какво ви говореше това отворено куфарче?
— Всъщност нищо. Просто беше част от местопрестъплението.
— Вашият опит наведе ли ви на мисълта, че това убийство може да е свързано с грабеж?
— Не. Аз не съм детектив.
— Ако мотивът за престъплението не е бил грабеж, защо убиецът е отделил време да отвори куфарчето на пострадалия?
Преди Къвингтън да успее да отговори, Фриман възрази, че въпросът бил извън компетенциите и личния опит на свидетеля.
— Сержант Къвингтън през цялата си кариера е бил патрулен полицай. Той не е детектив. Никога не е разследвал грабеж.
Съдията кимна и каза:
— Склонен съм да се съглася с госпожа Фриман, господин Холър.
— Ваша чест, сержант Къвингтън може никога да не е бил детектив, но според мене спокойно може да се каже, че се е отзовавал на съобщения за грабеж и е провеждал предварителни следствия. Мисля, че той е в състояние да отговори на въпрос за първоначалните си впечатления от местопрестъплението.
— Все пак ще приема възражението. Задайте следващия си въпрос.
Бях изгубил тази точка, така че погледнах бележките за Къвингтън, които си бях нахвърлял. Бях убеден, че съм посял съмнението за грабежа и мотива за престъплението в умовете на съдебните заседатели, но не исках да оставям нещата така. Реших да блъфирам.