Погледнах към съдебните заседатели. Кърлин изнасяше едно от най-великите представления в живота си. Всички погледи на седящите в ложата бяха вперени в него. Ако Клег Макренолдс изобщо заснемеше филм, детективът може би сам трябваше да играе своята роля.
— И какво направихте?
— Проверихме шофьорската книжка на Лиза Трамъл, взехме оттам адреса й в Удланд Хилс и тръгнахме към дома и.
— Кой остана на местопрестъплението?
— Няколко души. Нашият координатор, всички криминалисти и колегите от съдебната медицина. Имаха още много работа, пък и без това щеше да се наложи да ги чакаме. Отиването в дома на Лиза Трамъл по никакъв начин не навреди на следствието.
— Вашият координатор ли? Кой е той?
— Третият по ранг детектив в отдела. Джак Нюсъм. Той контролираше следствените действия на местопрестъплението.
— Ясно. И какво се случи, когато отидохте в дома на госпожа Трамъл? Тя там ли беше?
— Да, там беше. Почукахме и тя ни отвори.
— Бихте ли ни разказали какво се случи после?
— Представихме се и казахме, че разследваме престъпление. Не посочихме какво, казахме само, че е тежко. Попитахме дали може да влезем, за да й зададем няколко въпроса. Тя ни покани и влязохме.
Усетих вибрации в джоба си и разбрах, че съм получил есемес. Измъкнах джиесема си и го отворих под масата, за да не го види съдията. Беше от Сиско.
„ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ, ДА ТИ ПОКАЖА НЕЩО.“
Отговорих му и проведохме кратък дигитален диалог.
„ПИСМОТО ЛИ СИ ПРОВЕРИЛ?“
„НЕ, НЕЩО ДРУГО. ОЩЕ РАБОТЯ ПО ПИСМОТО.“
„ТОГАВА СЛЕД ЗАСЕДАНИЕТО. ПОБЪРЗАЙ С ПИСМОТО.“
Прибрах телефона и продължих да следя прекия разпит на Фриман. Въпросното писмо се бе получило предишния следобед в абонаментната ми пощенска кутия. Беше анонимно, но ако Сиско успееше да потвърди съдържанието му, щях да получа ново оръжие. Мощно оръжие.
— Как се държеше госпожа Трамъл, когато отидохте при нея? — попита прокурорката.
— Стори ми се съвсем спокойна — отвърна Кърлин. — Не изглеждаше особено любопитна за причината да разговаряме с нея и за самото престъпление. Държеше се равнодушно.
— Къде разговаряхте с нея?
— Покани ни да седнем на масата в кухнята. Попита дали искаме вода или кафе и ние отказахме.
— Веднага ли започнахте да й задавате въпроси?
— Да. Първо я попитахме дали цяла сутрин си е била вкъщи. Тя потвърди. Само в осем закарала сина си на училище в Шърман Оукс. Попитах дали се е отбивала някъде на връщане и тя каза, че не е.
— И това какво ви подсказа?
— Ами, че някой лъже. Имахме свидетелка, която я е видяла близо до банката към девет. Следователно някой или грешеше, или лъжеше.
— И какво направихте вие?
— Попитах дали иска да дойде с нас в участъка, където ще я разпитаме и ще й покажем някои снимки. Тя се съгласи и я отведохме във Ван Найс.
— Съобщихте ли й преди това нейното конституционно право да не разговаря с вас в отсъствието на адвокат?
— Не, защото още не беше заподозряна. Просто беше привлякла вниманието ни, понеже името й беше изплувало на повърхността. Смятах, че не се налага да й съобщаваме правата, преди да сме прекрачили тази граница. Още бяхме далече от нея. Имаше противоречие между нейните отговори и информацията на свидетелката. Трябваше да проучим този въпрос, преди някой да бъде заподозрян.
Фриман пак закърпваше дупките, преди да съм ги разпорил съвсем. Ядосвах се, но не можех да направя нищо. За сметка на това си записвах въпроси, които по-късно щях да задам на Кърлин — онези, които прокурорката не очакваше.
Тя майсторски отведе детектива до Ваннайския участък, до стаята за разпити, където беше разговарял с клиентката ми. Чрез него въведе видеозаписа от разпита и го пусна на двата екрана. Аронсън вещо бе възразила срещу показването му, ала напразно. Съдия Пери го беше допуснал като доказателствено средство. Можехме да обжалваме след евентуална осъдителна присъда, но едва ли щяхме да постигнем нещо. Трябваше да се справя още сега. Трябваше по някакъв начин да накарам съдебните заседатели да го приемат като нечестна игра, като капан, в който моята невинна доверителка се е хванала.
Записът беше заснет под ъгъл отгоре и това носеше някакви точки на защитата, тъй като Хауард Кърлин бе едър, а Лиза Трамъл — дребна. Седнал срещу нея, той сякаш я приклещваше в ъгъла, сякаш я тормозеше. Това беше добре. Щеше да подплати внушението, което възнамерявах да направя по време на кръстосания разпит.