— Хей! — възкликна съдията. — Само един човек има право да повишава глас в моята зала, господин Холър, и това не сте вие.
— Извинявам се, ваша чест. Бихте ли инструктирали свидетеля да отговаря на зададените му въпроси, а не на незададените?
— Смятайте, че съм го направил. Продължавайте, господин Холър.
Замълчах за момент, за да събера мислите си, и плъзнах очи по съдебните заседатели. Търсех съчувствени реакции, но не забелязах такива. Даже от страна на Фърлонг, който не срещна погледа ми. Отново насочих вниманието си към Кърлин.
— Току-що споменахте чука. Чука на обвиняемата. По време на ареста не сте разполагали с тази улика, нали така?
— Да.
— Не е ли вярно, че след като сте арестували Лиза Трамъл и сте разбрали, че непоследователните твърдения, на които сте разчитали, всъщност не са непоследователни, сте започнали да търсите доказателства в полза на своята версия за убийството?
— Изобщо не е вярно. Имахме свидетелката, обаче продължавахме да сме абсолютно непредубедени. Не сме коне с капаци. С радост щях да сваля обвиненията от Трамъл, но следствието продължаваше и започнаха да се трупат доказателства, които не бяха в нейна полза.
— И не само това, но сте имали и мотива, нали?
— Убитият се е занимавал с просрочената ипотека, на къщата на обвиняемата. Що се отнасяше до мотива, това ми се струваше доста сериозно.
— Обаче не сте имали достъп до подробностите по това дело, а сте знаели само, че тече процедура, нали?
— Да, и също че срещу нея е издадена временна ограничителна заповед.
— Искате да кажете, че самата ограничителна заповед е била мотив за убийството на Мичъл Бондюрант?!
— Не, не искам да кажа това. Просто казвам, че тя беше част от общата картина.
— Обща картина, която по онова време се е свеждала до прибързана преценка, нали така, детектив?
Фриман скочи и възрази. Съдията прие възражението. Нямаше проблем. Отговорът на Кърлин не ме интересуваше. Исках само да запечатам въпроса в ума на всеки от заседателите.
Погледнах към задната стена на залата и видях, че е три и половина. Казах на Пери, че възнамерявам да продължа кръстосания разпит в нова насока и че моментът може би е подходящ да направим следобедна почивка. Той се съгласи и освободи съдебните заседатели за петнайсет минути.
Върнах се на масата на защитата и си седнах на мястото. Клиентката ми се пресегна, стисна ме за ръката и прошепна:
— Страхотно се справяш!
— Ще видим. Остава ни още много.
Тя отблъсна стола си назад и се изправи.
— Ще пиеш ли кафе?
— Не, трябва да позвъня по телефона. Ти върви. Само не забравяй: никакви интервюта за медиите. Не разговаряй с никого.
— Знам, Мики. Мълчанието е злато.
— Точно така.
Лиза тръгна и аз я проследих с поглед. Не видях никъде постоянния й придружител Хърб Дал.
Извадих си джиесема и набрах мобилния номер на Сиско. Той отговори веднага.
— Нямам време, Сиско. Трябва ми писмото.
— Имаш го.
— Какво искаш да кажеш, потвърди ли го?
— Абсолютно.
— Имаме късмет, че говорим по телефона.
— Защо бе, шефе?
— Защото щях да те разцелувам за тази вест.
— Хм, не е необходимо.
28.
През последните няколко минути от почивката подготвих втората част от кръстосания разпит на Кърлин. Новината на Сиско щеше да разтърси целия процес. Начинът, по който щях да използвам новата информация, щеше да повлияе на крайния изход.
Скоро всички се върнаха в залата и аз стоях на катедрата, готов да започна. В списъка ми имаше само още едно нещо, преди да пристъпя към писмото.
— Детектив Кърлин, да се върнем на снимката на местопрестъплението, която виждате на екрана. Установихте ли чие е куфарчето, открито отворено до трупа на убития?
— Да, вътре имаше вещи на убития и инициалите му бяха гравирани върху месинговата заключалка. Негово беше.
— А когато пристигнахте на местопрестъплението и видяхте отвореното куфарче до трупа, какви бяха непосредствените ви впечатления?
— Никакви. Опитвам се да подхождам непредубедено към всичко, особено когато започвам следствие.
— Помислихте ли си, че отвореното куфарче може да означава, че мотивът за убийството е грабеж?
— Да, като една от много възможности.