— Кога е направена тази снимка? — попитах.
— Докато ти лежеше в болницата. Те не…
— И си мълчал толкова време?!
— Споко. Не се чувам с момчетата всеки ден, чат ли си? А и те не знаеха, че ония са те пребили. Видели Дал с тия типове и направили няколко снимки. Така и не ми ги показаха, защото са ги извадили след повече от месец. Голямо прецакване, знам, обаче момчетата не са професионалисти. Мързи ги. Аз съм виновен. Ако искаш да обвиниш някого, обвини мен. За пръв път видях снимката снощи. Има още нещо. Момчетата казаха, че не го заснели, обаче видели нашия човек да дава на двамата биячи по една пачка. Мисля, че е съвсем ясно. Наел ги е да те пребият, Мик.
— Копеле.
Обзе ме същото усещане за безнадеждност, каквото бях изпитал, докато единият от нападателите държеше ръцете ми отзад, а другият ме млатеше с юмруци. Усетих, че ме облива пот. В ребрата и тестисите ми пробяга съчувствена болка.
— Ако някога ми се удаде да…
Млъкнах и погледнах надясно към Сиско. На устните му играеше лека усмивка.
— Това ли било? Ония двамата са в клуба, така ли?
Той не отговори, но усмивката не изчезна.
— Сиско, в момента имам дело, а ти ми съобщаваш, че оня, дето е бръкнал в меда на моята клиентка, ми е организирал това… това нападение?! Нямам време за такива неща бе, човек. Предстои ми прекалено много…
— Те са готови да говорят.
Това веднага ми затвори устата.
— Разпита ли ги?
— Не. Чакаме теб. Решихме, че пръв трябва да имаш тази възможност.
През остатъка от пътя шофирах в мълчание. Питах се какво ме очаква. Скоро спряхме пред вътрешен двор от източната страна на пивоварната. Сиско слезе да отвори портала и в колата моментално нахлу киселата миризма на бира.
Дворът беше ограден с телена мрежа с бодлива тел отгоре. Клубът от циментови тухли, който се издигаше в средата на голото пространство, изглеждаше мизерен в сравнение с редицата лъскави машини, паркирани отпред. Само харли дейвидсън и триумф. Тия момчета не си падаха по чуждото производство.
Влязохме в сградата и след като очите ни се приспособиха, видях, че Сиско отива към бара на самообслужване, където на високи столчета седяха още двама мъже с кожени елеци.
— Готови ли сте? — попита той.
Двамата се изхлузиха от столчетата и се изправиха. Бяха поне метър деветдесет и пет и тежаха по над сто и трийсет кила. Сиско ми ги представи като Томи Патлака и Бам Бам.
— Тука отзад са — осведоми ме Томи Патлака.
Поведоха ни по коридора зад бара. Бяха толкова грамадни, че трябваше да се движат в колона по един. От двете страни имаше врати. Бам Бам отвори една отдясно и влязохме в стая без прозорци, боядисана в черно и с една-единствена крушка на тавана. На слабата светлина видях рисунки по стените. Брадати мъже с дълги коси. Разбрах, че се намирам в храма, в който бяха увековечени падналите Светци. Докато се оглеждах, първата ми мисъл беше: „Криминале“. Втората: не исках да съм там. На пода лежаха двама мъже със завързани зад гърба ръце и крака. На главите им бяха надянати черни торби.
Бам Бам се наведе и им смъкна торбите, което предизвика хор от стонове и мучене.
— Чакайте малко — казах. — Сиско, аз не бива да съм тук. Вкарваш ме в…
— Те ли са? — прекъсна възражението ми той. — Разгледай ги внимателно. Нали не искаш да допуснеш грешка?
— Аз ли? Грешката не е моя! Не съм те молил да го правиш!
— Спокойно. Сега си тук, тъй че просто ги разгледай. Те ли са?
— Боже Господи!
Устите на двамата бяха запушени — всъщност почти целите им глави бяха омотани с изолирбанд. Лицата им изглеждаха още по-разкривени от подутините и синините около очите им. Бяха ги пребили. Чертите им не отговаряха на онова, което си спомнях от гаража на Виктъри Билдинг, и даже от снимките, които ми беше показал Сиско. Наведох се да ги разгледам по-отблизо. В отправените им към мен очи се четеше страх:
— Не мога да кажа.
— Да или не, Мик?
— Да, но когато ме спукаха от бой, не бяха уплашени до смърт, нито устите им бяха запушени.
— Махнете лепенките — нареди Сиско.
Бам Бам се приближи, отвори сгъваем нож и грубо преряза изолирбанда на първия. После го откъсна, изскубна заедно с него косми от тила му. Мъжът изскимтя от болка.
— Млъквай, мамка ти! — извика Томи Патлака.