— Само за шофиране? Множко ми се вижда.
— Дават ти най-доброто.
— Нещо за придружителя?
— Името му е Акира.
— Само една дума?
— Той също се придържа към нашата практика и използва псевдоним, така че враговете да не разкрият истинската му самоличност.
— Това ми харесва. Но дали е достатъчно ефективен?
— Предостатъчно, ако се съди по отзивите. В това отношение си приличате. Между другото езикът няма да е проблем. И двамата говорят свободно английски.
Савидж не беше напълно убеден как да постъпи.
— Прекалено ли ще е да се надявам, че Главния ще ми съобщава предварително поне къде трябва да го карам?
— Не е толкова безмозъчен. И още нещо. Сигурно ще се наложи да караш надалеч. — Греъм изглеждаше развеселен. — Дадоха ми и този плик с инструкции.
4.
Самолетът спря на установеното място. Двигателите заглъхнаха. Нетърпеливи роднини и приятели забързаха към входа за пристигащи пътници.
Савидж ги преценяваше и отхвърляше възможна заплаха, идваща от тях. Все още нищо особено.
Радостни прегръдки. Страстни целувки. Всичко изглеждаше нормално. Той насочи вниманието си към стълбичката на самолета.
Главния и неговият придружител пътуваха в първа класа. По-високата такса осигуряваше не само по-удобни места, услужливи стюардеси, по-добра храна и неограничено количество питиета, но и привилегията да се качат и да напуснат самолета преди останалите пасажери.
Ранното качване наистина имаше своите плюсове. Не беше без значение дали ще влезеш в самолета без да се срещаш с всички пътници. Но излизането преди останалите криеше непредвидими рискове, тъй като срещата с тълпата посрещачи беше неизбежна. Поради тази причина опитният телохранител би настоявал пред работодателя си да напуснат самолета с последните пасажери.
За да избегнат суматохата. Да се придържат към реда.
Савидж остана доволен, че сред пътниците със златни часовници и модни дрехи нямаше азиатци. Много от тях бяха се докарали с каубойски обувки, което можеше да се очаква, тъй като самолетът пристигаше от Далас, където по-рано се беше приземил Боинг 747 от Япония. Очевидно повечето пътници от японския самолет са останали в Далас или са се пръснали в различни посоки, не към Ню Йорк.
Савидж търпеливо чакаше.
Постепенно потокът намаляваше.
Един стюард буташе инвалидна количка с възрастна жена. На теория самолетът трябваше да е празен.
На теория.
Савидж се огледа. Посрещачите се бяха разпръснали. В същото време в отделението за пътуващи беше многолюдно, тъй като няколко самолета щяха скоро да излетят.
Но от неговата страна почти нямаше хора. Персоналът чистеше пепелниците. Никаква опасност.
Отново се обърна към входа.
Оттам изникна един японец, облечен с тъмни панталони, тъмен пуловер и тъмно шушляково яке. Беше към тридесет и пет годишен, строен, но не слаб. Мускулите му не изпъкваха, но явно беше доста силен. Жилав. Гъвкав. С плавни движения. Спокоен. Без излишни жестове. Приличаше на танцьор, който владее и бойни изкуства. Мазолите на пръстите и дланите му бяха характерни за хората, занимаващи се с карате. Ръцете му бяха свободни — не носеше нито дипломатическо куфарче, нито някакъв друг багаж. Просто един приятен на външен вид японец, висок около метър и седемдесет, с тъмна кожа и къса черна коса, сериозна физиономия, правоъгълно скулесто лице и очи, които шареха като лазери наоколо.
Това очевидно бе Акира. Савидж бе впечатлен. Беше свикнал да има работа с по-неопитни от него колеги и се зарадва при мисълта, че ще работи с професионалист.
Зад Акира вървеше друг японец. За разлика от първия този наближаваше шестдесетте. Беше леко прегърбен. С куфарче в ръка. Син костюм и шкембенце. Кичури побеляла коса. Хлътнали бузи. Имаше преуморен вид.
Савидж не можеше да бъде заблуден толкова лесно. Вторият японец би могъл, ако иска, да изправи рамене и да си прибере шкембенцето. Това беше Муто Камичи, Главния, явно също тренирал бойни изкуства. И той като Акира, но не и като предишните му работодатели, имаше мазоли по пръстите и дланите.
Савидж трябваше да бъде облечен с кафяв костюм и специална вратовръзка. Когато Камичи и Акира приближиха, той не подаде ръка за поздрав. Вместо това избра японския обичай и се поклони леко. Долови учудването от своя жест само по очите на двамата японци. Савидж нямаше намерение да ги задължава с нещо, макар че възпитанието им ги накара да му отвърнат също с поклон. Всъщност Акира само леко кимна с глава, като продължаваше да се оглежда.
Савидж им направи знак да го следват. Той вървеше отпред, Камичи след него, а Акира ги следваше, без съмнение взирайки се във всеки човек.