— Разумно решение — отбеляза Акира.
По очите на мъжа личеше, че още пресмята.
— Дори и да се съглася…
— Започвам да губя търпение.
— Ще ми трябва допълнителен стимул.
— Пари ли? Не си играйте с късмета си — предупреди го Савидж.
Рейчъл го прекъсна:
— Платете му.
Савидж се обърна към нея намръщен.
— Той поема голям риск — каза тя. — Мъжът ми ще се вбеси, ако разбере, че този човек го е излъгал.
— Права сте, госпожо Стоун. Ще трябва да взема жена си и дъщеря си и да изчезнем за малко. Ще ми трябват пари.
— Ако изобщо имате жена и дете — усъмни се Савидж. — Колко искате?
— Четвърт милион.
— Май ви се привижда нещо.
— Нека бъдат двеста хиляди.
— Да кажем петдесет хиляди. Трябва да сте благодарен.
— Откъде да знам, че ги имате?
— Имате ли друг избор?
Мъжът пребледня.
— Не ме изнервяйте повече.
— Добре — преглътна мъжът. — Съгласен съм. Има само още едно нещо.
— Ставате невъзможен — вметна Акира.
— Не, изслушайте ме. Искам да ми помогнете да измисля нещо, така че Пападрополис да не ме преследва.
— Още някакви претенции? — попита Савидж.
— Поне ми развържете ръцете и краката.
— По-скоро ми се ще да ти запуша устата — отвърна му Акира.
— Трябва да отида до тоалетната.
Акира вдигна ядосано ръце и каза:
— Не мисля, че ще изтърпя този човек до утре сутринта.
— Това е изписано на лицето ти — засмя се Рейчъл.
7.
В седем и десет сутринта фериботът се отдалечаваше от Игуменица по посока на Корфу. Савидж, Акира и Рейчъл стояха с напрегнати лица до мъжа, а той говореше с шефа си по телефона. Савидж го стискаше здраво за ръката и слушаше разговора доколкото беше възможно.
— Знам, че стана една каша, няма нужда ти да ми го казваш. Грешката не е моя. Партньорът ми ги следеше отблизо. Японецът го е засякъл. Точно преди да стигнем в Игуменица той избяга. Изгубихме малко време докато го намерим. Дотогава американецът и жената на Пападрополис бяха през цялото време с него. Трябва да са останали да спят в някоя каюта. Какво можех да сторя? Да чукам от врата на врата и да питам: „Госпожо Пападрополис, тук ли сте?“ Японецът явно е бил примамка — искали са да проверят дали е чисто или имат опашка. Предполагам, че щяха да продължат за Корфу, ако не ни бяха засекли.
Мъжът спря да говори. Савидж чуваше как някой крещи в слушалката отсреща.
— Не, не можахме да ги спрем, като потегляха от ферибота.
Отсреща продължаваха да крещят.
— Вече ти казах, че вината не е моя. Партньорът ми така се изплаши, че Пападрополис ще го убие, когато разбере какво е направил, та направо избяга.
Мъжът отдръпна слушалката от ухото си, защото виковете станаха още по-нетърпими.
— Кажи го на него, че е задник, не на мен. Още си върша работата. Как ще ги преследвам сам не ми е ясно. Едва ги стигнах, когато слязоха в Игуменица. Тръгнаха на изток по шосе номер деветнадесет. Защо не се обадих по-рано ли? Как мислиш, че мога да говоря по телефона и да ги следя едновременно? И сега нямаше да ти се обадя, ако не бяха спрели да заредят. Аз съм в едно ресторантче малко по-надолу от бензиностанцията. Още не са разбрали, че ги следя. Чакай един момент. По дяволите, май тръгват. Мисля, че отиват към Йонина. Оттам на север югославската граница е на по-малко от час. Предай да наблюдават района. Господи, тръгват! Не мога да говоря повече! Ще звънна по-късно!
Останал без дъх, мъжът тресна слушалката.
Савидж поотпусна ръката му.
Арестантът избърса потта от челото си. Той се наведе към телефона и попита:
— Добре ли беше?
— Много убедително — отвърна му Акира.
— А сега какво? — угрижено попита мъжът със съзнанието, че вече могат да го убият.
— Ще си почиваме и ще се наслаждаваме на пътуването.
— Наистина ли това имате предвид?
— Вие изпълнихте своята част от сделката.
Мъжът въздъхна с облекчение й каза:
— Мисля, че пратих Пападрополис за зелен хайвер. Сега ще търсят съдружника ми.
— Така и няма да го намерят. Да, изглежда главоболията ви свършиха.
— И нашите също — добави Рейчъл. — Няма да ни чакат в Корфу. Ще ни търсят по пътя за Югославия.
— Където ние нямаме никакво намерение да се мяркаме. — Савидж се обърна към мъжа: — Слезете ли на брега, гледайте колкото се може по-скоро да тръгнете натам. Ще се наложи да се преструвате, че ни преследвате. Продължете да им се обаждате и да им давате лъжлива информация.
— Не е необходимо да ми го казвате. Ако не се срещна с тях някъде към границата, изобщо няма да ми повярват. Дотогава уж ще съм ви изпуснал.
— Точно така.
— Има още нещо.
— Така ли? Какво е то?