Пак вдигам стола. Дишам като локомотив. Забравих най-важното: бойния каратистки вик! Може да ви се струва смешно, но той концентрира силата.
Третият и последен удар прави стъклото на сол. Политам като снаряд и се блъскам в плота, а столът продължава да трополи из стаята от отсрещната страна. Виждам друг зъболекарски стол, редица от компютри, кабели по пода и една врата. „Моля те, Господи, дано да не е заключена.“
Взимам Мечо и прескачам през дупката. Представям си как ще се опули Вош, като се върне и види огледалото. Вратата от другата страна не е заключена. Води към коридор от бели сгуробетонни блокчета, обточен с необозначени врати. Пардон, възможности. Не тръгвам по коридора. Стоя. Пред мен — един необозначен път. Зад мен — обозначеният: този с дупката. Ще я видят и ще разберат накъде съм тръгнала. Докога мога да поддържам преднина? Устата ми отново се пълни с кръв и аз с погнуса я прегръщам. Като ще ме следят, да ме следят. Няма да улеснявам работата им.
Като казах улеснявам, забравих да заклиня със стола дръжката на вратата в стаята. Не че ще ги спре, но ще добави няколко ценни секунди в спестовната ми касичка.
„Ако нещата тръгнат на зле, много не му мисли, Каси. Разчитай на инстинкта си. Мисленето помага в шаха, но животът не е шах.“
Хуквам обратно към стаята за екзекуции и правя салто през дупката в огледалото. Малка погрешна стъпка и се просвам по гръб на пода. Пред погледа ми кръжат искри. През тях виждам таван с метален въздуховод под него. Видях такъв и отвън, явно, продължава и в коридора: вентилационната система на бомбоубежището.
И си мисля: „Точно това ти трябва, Каси — вентилационната система!“
77.
Лазя по корем, страхувайки се, че тръбата всеки момент ще се срути под тежестта ми и на всеки завой спирам, за да се ослушам. Без да знам за какво точно. За плач на изплашени деца? За смях на щастливи деца? Въздухът в тръбата е студен, всмукан е отвън и е набутан в подземието — почти като мен.
Въздухът обаче си е на мястото, а аз не съм. Какво каза Ивън?
„Търси го в казармите около плаца.“
Ясно, Ивън. Ето и новия ми план. Намирам най-близката вентилационна шахта и се покатервам до повърхността. Няма да знам къде съм и колко далеч са казармите около плаца и разбира се, базата ще е вдигната по тревога, и ще гъмжи от Заглушители и деца-войници с промити мозъци, търсещи момиче в бял анцуг. А, и да не забравяме — с плюшено мече. Възбудени от наградата, обявена за главата ми! Защо ми трябваше да вземам това проклето мече? Сам нямаше да ми се разсърди, ако го бях оставила. Не съм обещала да водя Мечо. Обещах да пристигна аз.
Така де, стига с тоя мечок!
На всеки няколко метра избор: надясно, наляво или направо? И почивка, за да се ослушам и да изплюя кръвта. Тук вече мога да си кървя на воля: по капките мога да намеря обратния път. Езикът ми обаче се е подул и пулсира ужасно в такт със сърцето ми — живият часовник, който отброява минутите, преди да ме намерят, да ме изправят пред Вош и той да ме убие, както уби татко ми.
Нещо кафяво и малко се е засилило към мен — бърза, сякаш има някаква спешна мисия. Хлебарка. Минах през паяжини, през камари от прах и някакво тайнствено мазно вещество, което сигурно е отровна плесен, но това е първият ми истински кошмар. Паяци, змии? С мед да ги храниш, в сравнение с хлебарките. А тая търчи право в лицето ми. Живо си представям как може да се навре в анцуга ми и пускам в действие единствения инструмент, с който разполагам, за да я смачкам: голата си ръка. Гадост!
Продължавам напред. В далечината нещо светлее, нещо сивозеленикаво; „извънземно зелено“, както му казвам аз. Пълзя, сантиметър по сантиметър до решетката, от която струи сиянието. Надничам през процепите й към помещението отдолу. Само дето думата „помещение“ не е твърде удачна в случая. Мястото е огромно, като футболен стадион, с форма на купа, в чието дъно са строени дълги редици от компютърни терминали, обслужвани от над сто човека. Макар използването на думата „човек“ да е несправедливост спрямо истинските носители на това име. Ето ги, нечовешките хора на Вош и макар да не знам какво правят, си мисля: това ще е. Сърцето на експедицията, командната зала на чистката. Една цяла стена е заета от огромен екран, на който се проектира карта на Земята, осеяна с ярки зелени петънца — източникът на болнавата зелена светлина. Сигурно са градове, а зелените точки — струпвания от оцелели.
Вош няма нужда да ни преследва. Вош знае точно къде сме.