— Ще го замъкна навън и ще го метна.
— В градинката?
— Или в съблекалнята. — Тя ентусиазирано описа кръг с ръка — за да изобрази цялото училище или целия свят, може би. — Все едно къде.
— Знаеш каква смрад е в съблекалнята. — Два реда по-надолу мярнах ослепителния силует на идола си. — Такива неща стават само във филмите — казах аз.
— Да, нереалистично е… като това, което в момента преживяваме.
Беше права. Напълно нереалистично. Както едното, така и другото — извънземна атака срещу нас и атака на Бен Периш в спалнята ми.
— Поне можеш да му кажеш какво чувстваш — каза тя, прочитайки мислите ми.
Мога, да. Някога. Ако…
Но не го направих. Така за последно видях Бен Периш — в тъмния и задушен гимнастически салон (в който обаче тренират „Совите“!), два реда под мен, в гръб. Сигурно е загинал в Третата вълна, като почти всички други. Така и не му казах какво чувствам. А можех. Седеше на задния чин.
Той надали си спомня, но в прогимназията пътувахме с един и същи автобус и веднъж го чух да казва, че му се е родила сестричка, след което се обърнах и казах: „А пък моят брат се роди миналата седмица!“ И той каза: „Ха, наистина ли?“ Но не с подигравка, а приятно изненадан от необичайното съвпадение. Цял месец след това мислех, че ние сме някак свързани посредством бебетата. В гимназията той стана футболна звезда, а аз — обикновено момиче, което го зяпаше от трибуните. Виждах го понякога в час или по коридорите и едва се сдържах да не се спусна и да извикам: „Ей, аз съм онази от автобуса! Помниш ли за бебетата?“
Смешното е, че той най-вероятно помнеше. Не стига, че беше най-готиното момче в училище, но беше и едно от най-умните. А споменах ли колко мил беше с децата и животните? Сестричката му беше на стадиона на всеки мач и като спечелихме областния шампионат, Бен изтича до тъчлинията, метна я на раменете си и поведе парада по пистата. Публиката я аплодира като кралица.
О, и още нещо: убийствената му усмивка. Но да не започвам пак.
След още един час в тъмния и спарен гимнастически салон зърнах баща си на изхода. Той спокойно ми махна, все едно всеки ден идваше да ме прибира след извънземни нападения. Прегърнах Лизбет и обещах да й звънна веднага след като се оправят телефоните. Все още мислех по старому, тоест, че ако нещо се развали, то ще се оправи. Тъй че просто я прегърнах и дори не помня дали й казах „обичам те“.
Излязохме навън и аз запитах: „Къде е колата?“
Татко каза, че не работи. Всички превозни средства не работели. Улиците бяха осеяни с изоставени коли, автобуси, мотоциклети и камиони; купища от смачкани тенекии по кръстовищата, коли, усукани около стълбове или забити във витрините. Хората бяха попаднали в капан, след като електромагнитният импулс бе блокирал ключалките на вратите и трябваше или да чупят стъкла, или да седят и да се надяват на спасение. Пострадалите, които все пак можеха да се движат, бяха изпълзели по канавки и тротоари и чакаха медицинска помощ — която нямаше как да дойде, тъй като нямаше нито линейки, нито пожарни, нито полицейски коли в движение. Всичко, което работеше на ток или батерии, или имаше двигател, замря в единайсет преди обед.
Татко вървеше и говореше, като ме стискаше здраво за китката, сякаш се страхуваше нещо да не връхлети от небето и да ме грабне.
— Нищо не работи. Няма електричество, няма телефони, няма вода…
— Видяхме да се разбива самолет.
Той кимна с глава.
— Всички са паднали. Всичко, което е летяло по време на удара. Изтребители, хеликоптери, транспортни самолети…
— Удар — от какво?
— Е.И. — каза той. — Електромагнитен импулс. Бил е мощен и е извадил от строя всичко. Електропреносната мрежа. Съобщенията. Транспорта. Всичко, което лети или се движи, е било парализирано.
Живеех на два километра от училище. Най-дългите два километра, които съм извървявала някога. Сякаш над всичко бе паднала завеса — измамна рисунка, която да замества реалния свят. Но през цепките й се виждаше, че отзад нещо дълбоко не е наред. Като например хората, които бяха наизлезли пред къщите си, с безполезни телефони в ръце, взрени в небето или приведени под капаците на парализираните си коли. Ровичкаха из тях, както прави всеки, като му се развали колата — бърника из двигателя.
— Но ще се оправим — каза баща ми, като ме стискаше за китката. — Всичко е наред. Системите за аварийно захранване сигурно са непокътнати, а правителството със сигурност има план за извънредни ситуации, убежища и други от този род.
— И с какво спирането на тока ще допринесе за издигането ни до следващия етап на нашата еволюция, татко?