— Лесно. Някой беше минал преди мен и беше оставил следи, капки кръв.
— Каси?
Това е Сами, вкопчен в Бен, защото Бен сега му е по-близък от сестра му. „Кой е този от въздуховода и какво прави със сестра ми?“
— Това трябва да е Сами — казва Ивън.
— Сами е — казвам аз. — О! А това е…
— Бен Периш — казва Бен.
— Бен Периш? — поглежда ме Ивън. Онзи Бен Периш ли?
— Бен — казвам аз. Лицето ми пламти. Хем ми е смешно, хем искам да потъна в земята. — Да те запозная с Ивън Уокър.
— Гадже ли ти е? — пита Сами.
Не зная какво да кажа. Бен е в небрано лозе, Ивън се превива от смях, а Сами очаква отговор. Истински конфузно. Най-трудният ми момент в бърлогата на извънземните.
— Приятел от гимназията — измънквам аз.
А Ивън ме поправя:
— По-точно, Сам — приятелят на Каси от гимназията.
— Не ми е била приятелка — казва Бен. — Помня я, но… — После пита: — А вие откъде знаете кой съм?
— Не знае! — почти изкрещявам аз.
— Каси ми разказа за вас — казва Ивън. Сръчквам го да мълчи, а той ме гледа, в смисъл „Моля?“
— Хайде после да говорим за това кой кого откъде познава — умолително казвам аз на Ивън. — Няма да е зле вече да се омитаме.
— Правилно — кимва Ивън. — Да вървим. — Поглежда към Бен. — Ранен сте.
Бен свива рамене.
— Някой и друг скъсан шев. Дребна работа.
Мушкам пистолета на Заглушителя в празния си кобур, после се сещам, че и на Бен ще му трябва пистолет и прескачам през отвора в огледалото, за да взема другия. Като се връщам, двамата се гледат и се подсмихват. За да ме дразнят, струва ми се.
— Ей, я да не се мотаете! — смъмрям ги аз, по-строго от необходимото. Бутвам стола до мъртвия заглушител и им соча решетката. — Хайде Ивън, води.
— Няма да използваме този път — ми отвръща Ивън. Взима ключ-картата на един от Заглушителите и я плъзга в процепа на бравата. Светва зелено.
— Излизаме… така ли? — питам аз. — Ей така?
— Ей така — отговаря Ивън.
Оглежда коридора, дава ни знак с ръка и ние напускаме стаята за екзекуции. Вратата щраква зад нас. Коридорът е зловещо тих, сякаш е изоставен завинаги.
— Той каза, че ще спреш електрозахранването — прошепвам аз, вадейки пистолета от кобура.
Ивън изважда някакъв сребрист предмет, на вид като мобилен телефон.
— Именно. Ей сега.
Натиска един бутон и коридорът потъва в мрак. Не виждам нищо. Пипам напосоки и търся Сами. Намирам Бен. Той ме сграбчва здраво. В крачола ми се впиват няколко малки пръстчета. Вдигам ръката на Сами и му казвам да се държи за гайката на колана ми.
— Бен, дръж се за мен — тихо казва Ивън. — А ти, Каси, се дръж за Бен. Не е далече.
Очаквам да пълзим бавно като слепци, но ние почти летим, като от време на време се настъпваме. Той сигурно вижда в тъмното: поредното му котешко качество. Съвсем скоро се скупчваме пред една врата. Или поне мисля, че е врата: гладка повърхност насред грапавата стена от сгуробетон. Някой, сигурно Ивън, я натиска и ни лъхва свеж и студен въздух.
— Стълби ли са това? — питам шепнешком аз. Нищо не виждам и не знам къде сме, но допускам, че са същите стълби, по които на идване слязох тук.
— Към средата има отломки — казва Ивън. — Но ще се промъкнете. Ронливи са, затова внимавайте. Качете се и тръгнете на север. Знаете ли къде е север?
Бен казва:
— Знам. Или поне знам как да разбера.
— Чакай — питам аз. — Ти няма ли да дойдеш с нас?
Усещам ръката му върху бузата си. Бутам я, защото знам какво означава това.
— Идваш с нас, Ивън — казвам му.
— Имам още работа.
— Моля, моля! — Търся да го уловя в тъмното. Хващам ръката му и го дърпам силно. — Идваш с нас.
— Ще те открия, Каси. Както винаги…
— Не, Ивън. Този път не си сигурен.
— Каси… — Никак не ми харесва как произнася името ми. Гласът му е твърде тих, твърде тъжен, твърде като за довиждане. — Лъгал съм се, като казах, че съм и двете, и нито едно от двете. Няма как да съм такъв. Трябва да избера, вече го знам със сигурност.
— Стой за момент! — казва Бен. — Каси, той да не е от извънземните?
— Сложен въпрос — отговарям аз. — Ще ти обясня по-късно. — Хващам ръката на Ивън с двете си ръце и я притискам в гърдите си. — Не ме оставяй отново.
— Ти ме остави, не помниш ли! Той разперва пръсти върху сърцето ми, сякаш го държи, сякаш му принадлежи, сякаш е някаква трудно, но честно завоювана територия.
Примирявам се. Какво мога да направя — да опря пистолет в главата му? Щом е стигнал дотук, ще стигне и до края.
— Къде точно е север — питам аз, като се притискам в пръстите му.