— За нищо на света, братчето ми.
Той залепя лице в гърба ми, успокоен, че няма да му се случи нищо. Минал е през четири извънземни атаки, преживял е Бог знае какво във фабриката за смърт на Вош и все още вярва, че кой знае как, всичко ще е наред.
„Безнадеждно е, знаете го“, ни каза Вош. Чувала съм го и преди с друг глас — моя глас — в палатката ми в гората и под колата на магистралата. Безнадеждно. Безполезно. Безсмислено.
Вош го казваше, а аз вярвах.
Спомням си морето от личица долу в бомбоубежището. Ако ме бяха попитали, това ли щях да им отговоря? Че няма надежда, че е безсмислено? Или щях да кажа: „Качете се на раменете ми и се дръжте здраво!“
Посягам. Хващам. Придърпвам. Крачка. Почивка.
Посягам. Хващам. Придърпвам. Крачка. Почивка.
„Качете се на раменете ми и се дръжте здраво!“
89.
Бен сграбчва китките ми, за да ме изтегли над развалините, но аз му казвам първо да дръпне Сами. Останала съм без дъх. Стоя и чакам. Той се връща и внимателно ме извлича през един тесен процеп, точно колкото да мине тялото ми. Мракът тук не е така гъст и виждам измършавялото лице Бен, цялото в прах, окървавено и одраскано.
— Близо е — шепне той. — На три-четири метра. — Тясно е и не можем да се изправим. Лежим по корем, почти нос до нос. — Няма нищо отгоре, Каси. Лагерът е изчезнал. Просто… се е стопил.
Кимам. Виждала съм какво правят Очите със собствените си очи.
— Чакай да си почина — казвам аз и ни в клин, ни в ръкав се питам: „А ако ми е лош дъхът?“ Не помня откога не съм си мила зъбите. — Добре ли си, Самс?
— Да.
— А ти? — пита Бен.
— Какво се разбира под „добре“?
— Всеки път различно — казва той. — Пуснали са прожектори.
— Самолетът?
— Там е. Огромен. От онези, товарните.
— Доста деца са все пак.
Пълзим към ивицата светлина, процеждаща се през процепа между руините и стената. Адски трудно е. Сами хленчи. Ръцете му са ожулени до кръв, тялото му е насинено от острите ръбове на камъните. Толкова е тясно, че гърбовете ни се трият в тавана. Заклещвам се и Бен няколко минути ме дърпа насам-натам, за да ме освободи. Светлината изтласква назад мрака, усилва се и вече е така ярка, че различавам прашинките, които танцуват на мастиления фон.
— Жаден съм — хленчи Сами.
— Почти стигнахме — казвам му бодро аз. — Виждаш ли светлината?
Горе пред очите ми се разкрива мъртва долина — лагерът на смъртта, умножен по десет. Пустинният пейзаж е осветен от прожектори, полюшващи се на набързо издигнати стълбове, втъкнати във вентилационните шахти на бункера.
Нощното небе над нас е обсипано с безпилотни самолети. Стотици, увиснали неподвижно. Сивите им търбуси проблясват в светлината на прожекторите. На земята под тях, далеч вдясно, перпендикулярно към нас, дреме огромен самолет. Като излети, ще профучи точно под носа ни.
— Дали са качили… — започвам аз, но Бен шътка:
— Включиха двигателите!
— Къде е север?
— На „два часа“– сочи той. Бял е като платно. Челюстта му виси, като на задъхано куче. Като се навежда, виждам, че цялата му риза отпред е мокра.
— Можеш ли да бягаш? — питам аз.
— Трябва. Така че — да.
Обръщам се към Сам.
— Като се покажем, се мяташ пак на гърба ми, ясно?
— Че аз мога да тичам, Каси — възкликва Сами. — И то как!
— Аз ще го нося — предлага Бен.
— Стига глупости — казвам аз.
— Не съм толкова слаб, колкото изглеждам. — Явно се е сетил за Вош.
— Не, разбира се — казвам аз. — Но ако го носиш, с нас е свършено.
— Същото се отнася и за теб.
— Той ми е брат. Аз ще го нося, точка. И си ранен, тъй че…
Толкова. Думите ми се удавят в рева на огромния самолет, идващ към нас, набирайки скорост.
— Давай! — извиква Бен, но не го чувам. Трябва да гадая по устните му.
90.
С кански усилия изпълзяваме от дупката. Студеният въздух вибрира в съзвучие с оглушителния грохот на огромното туловище, което препуска по вкаменената земя. В мига, в който профучава край нас и се отлепя предния колесник, избухва първият взрив.
„Малко избързваш, Ивън.“
Земята се разлюлява и ние хукваме. Сами се подмята върху гърба ми, а зад нас стълбището се срива безшумно, защото ревът на самолета заглушава всичко останало. Горещата струя от двигателите ме блъска вляво. Залитам и за малко да падна. Бен ме хваща и ме лашка напред.
В следващия момент политам. Земята се издува като балон, после се свива и се разцепва с такъв трясък, че май ми се пукат тъпанчетата. За късмет на Сам падам по корем, но оставам без дъх от удара. Теглото на Сами в миг изчезва и виждам Бен да го мята на своя гръб. Изправям се, но не мога да ги догоня и си мисля: „Нямам сили… нямам сили, Господи.“