„Помниш ли за бебетата?“ — питах го аз в моите фантазии. И Бен винаги казваше: „О, да! Как да не помня! Бебетата!“
— Бен, чудя се дали помниш… Бяхме в автобуса, на път за даскало, в прогимназията и ти разправяше за сестра си, а аз казах, че ми се е родило братче. Та се чудя помниш ли, че са се родили заедно. Не заедно — ако беше така, щяха да са близнаци, ха-ха; искам да кажа, едновременно. Не точно едновременно, с разлика от една седмица. Сами и сестричката ти. Бебетата.
— Ъъ… Какви бебета?
— Все едно. Не е важно.
— Вече няма маловажни неща.
Треперя. Той изглежда го забелязва, защото ме прегръща и седим така дълго време: аз — с ръце около Сами, Бен — с ръка около мен, а тримата заедно — втренчени в слънцето, което изплава над хоризонта, заличавайки мрака с взрив от златна светлина.
Благодарности:
Писането на роман може и да е самотно занимание, но издаването му не е и ще съм черен неблагодарник, ако присвоя всички заслуги за себе си. Дължа огромна признателност на издателите си — за неизмеримия им ентусиазъм, който дори се увеличи, когато проектът надхвърли всичките ни очаквания. Огромни благодарности на Дон Вайсберг, Дженифър Бесер, Шанта Нюлин, Дейвид Бригс, Дженифър Лоха, Паула Садлър и Сара Хюз.
Имаше моменти, в които бях убеден, че редакторката ми, несъкрушимата Ейриън Люин, ми провожда гибелни сатанински сили с цел да изпита издръжливостта ми и като всеки велик редактор — да ме доведе до сенчестите предели на способностите ми. През многото чернови, безкрайни поправки и безброй промени, нищо не успя да разклати вярата на Ейри в ръкописа — и в мен.
Моят агент, Брайън Дефиоре, заслужава медал (или поне лъскава грамота в елегантна рамка) затова, че с военна строгост надмогваше писателското ми малодушие. Брайън е от онзи рядък вид агенти, които не се колебаят да пребродят и най-непроходимото тресавище със своя клиент. Винаги готов — не бих казал „изгарящ от желание“ — да те изслуша, да ти подаде ръка и да прочете четиристотин седемдесет и деветия вариант на един вечно менящ се ръкопис. Тъй като няма да си признае, че е велик, ще го кажа аз: Брайън, ти си велик!
Благодаря на Адам Скиър за вещината, с която продаде авторските права в чужбина, както и на Матю Шнайдер, който смело покори странния, прекрасен и загадъчен свят на киното и вложи мистичните си умения с внушаващ благоговение резултат, далеч преди книгата да е завършена. Ще ми се като писател да съм поне наполовина така добър, колкото е той в своята работа.
Семейството на писателя страда най-много, докато се създава една книга. Честно казано, не знам как ме изтърпяха — дългите нощи, мрачните ми мълчания, празните погледи, обърканите отговори на въпросите, които изобщо не бяха ми задавали. На сина си, Джейк дължа сърдечни благодарности за това, че ми помогна да погледна на света през очите на тийнейджър и особено за думата „шефе“, когато най-много ми трябваше.
Няма човек, на когото да съм по-задължен от жена ми, Санди. От един наш среднощен разговор, изпълнен с опияняващата смесица от веселие и страх, така характерна за много от среднощните ни разговори, се роди тази книга. От него и от един много странен спор, няколко месеца по-късно, в който сравнявахме пришествие на извънземни с нападение на мумии. Тя е безстрашният ми водач, най-добрият ми критик, най-заклетият поклонник и най-яростният ми защитник. Тя е и най-добрият ми приятел.
Докато пишех тази книга, загубих един скъп другар и спътник в писателската ми самота, моето вярно куче, Кейси, което не се боеше от нищо, щурмуваше всеки плаж и воюваше за всяка педя земя, редом с мен. Ще ми липсваш, Кейс.