Наричахме го с различни имена. Червената смърт или Кървавата чума. Червеното цунами. Четвъртият конник. Наречете го както искате. След три месеца деветдесет и седем от всеки сто човека бяха трупове.
Това са много кървави сълзи.
Времето течеше в обратна посока. Първата вълна ни върна в осемнайсети век. Следващите две ни отпратиха в неолита.
Станахме отново ловци и събирачи. Номади. Дъното на пирамидата.
Но не искахме да се предадем. Още не.
Все още имаше достатъчно живи, които да се съпротивляват.
Нямаше как да се опълчим лице в лице, но можехме да водим партизанска война. Мръсна партизанска война. Имахме достатъчно оръжия и боеприпаси и дори малко транспортни средства, оцелели след Първата вълна. Армиите ни бяха унищожени, но бяха останали боеготовни единици на всеки континент. Имаше бункери, пещери и подземни бази, където да се крием с години. Те щяха да са Америка, а ние — Виетнам.
Но Другите не спряха дотук.
Смятахме, че вече сме видели всичко, или поне най-лошото, защото беше трудно да си представим нещо по-лошо от Червената смърт. Онези от нас, които оцеляха в Третата вълна — тези с естествен имунитет към болестта — стояха, скупчени като овце и чакаха указания от властта. Знаехме, че все още има власт, тъй като от време на време дочувахме вой на случаен изтребител, далечни престрелки и тътен на бронетранспортьори зад хоризонта.
Моето семейство имаше донякъде късмет. Четвъртият конник отнесе мама, но татко, Сами и аз бяхме живи. Татко го отдаде на добри гени. Което бе малко странно — да се оглеждаш самодоволно от върха на цял Еверест от близо седем милиарда мъртъвци. Но татко си беше татко — непоправим оптимист, дори и в Апокалипсиса.
Повечето градове бяха изоставени още в началото на Червеното цунами. Нямаше електричество, нямаше вода, магазините и складовете бяха отдавна разграбени. Улиците бяха залети с фекалии. Бушуваха пожари, запалени от случайни мълнии.
Да не говорим за труповете.
Те бяха навсякъде. По къщи, спирки, болници, апартаменти, офис сгради, училища, църкви, синагоги и складове.
Толкова много, че положението стана неконтролируемо. Няма как да погребеш или изгориш толкова хора едновременно. Това лято на мор се случи безмилостно горещо и вонята на разлагаща се плът беше увиснала във въздуха като невидим отровен смог. Мокрехме парцали с одеколон и ги връзвахме на устите и носовете си, но в края на деня платът се просмукваше с воня и единственото, което ни оставаше, бе да повръщаме.
Докато — колкото и да е чудно — привикнахме със смрадта.
Изчакахме да отмине Третата вълна, барикадирани вътре в къщата. Отчасти защото имаше карантина. Отчасти защото навън беше ад — грабежи, палежи, мародерства, убийства и изнасилвания. Отчасти защото със свити сърца чакахме да разберем какво още ще ни сполети.
Но най-вече, защото татко не искаше да се отдели от мама. Беше твърда болна, за да пътува, а той не можеше да я изостави ей така.
Тя му каза да тръгва. Така или иначе щяла да умре. Нейната песен била изпята. Да се погрижел за мен и Сами. Да ни пази. Защото винаги има надежда утрото да е по-добро от вечерта.
Татко не възрази. Но не я остави. Изчака неизбежното, като се грижеше за нея и разучаваше карти, правеше списъци и събираше провизии. Това беше времето, когато му скимна да трупа книги, за да спасява цивилизацията. През нощите, в които небето не бе изцяло затулено от дим, излизахме в двора и като се редувахме зад окуляра на моя стар телескоп, гледахме как гигантският им кораб величествено се носи на фона на Млечния път. Звездите бяха станали по-ярки. Непомрачени от човешки светлини, блестяха като скъпоценни камъни.
— Защо още се бавят? — питах обикновено аз. Като всички останали и аз чаках летящи чинии и механични паяци с лазерни оръдия. — Защо просто не дойдат и да се свърши с това наше чакане?
Татко клатеше глава:
— Знам ли, тиквичке! Може това да е било всичко. Може би не са искали да ни избият, а само да свият популацията до приемливи граници.
— И после какво? Какво искат в крайна сметка?
— По-правилно е да се запитаме от какво имат нужда — меко каза той, сякаш навлизахме в твърде опасна тема. — Просто внимават.