— Внимават?
— Да не опустошат всичко. Те са тук, защото Земята им трябва, Каси.
— Но не и ние — промълвих аз. Пак нямаше да се разберем с баща ми. За милиарден път.
Той — за милиарден път — сложи ръка на рамото ми и каза:
— Нашият ред мина. Не бяхме кой знае колко добри стопани. Сигурен съм, че ако можехме да се върнем назад и запитаме динозаврите от времето преди падането на астероида…
Аз го сръгах с все сила и хукнах вкъщи.
Не знам къде е по-зле — вкъщи или навън. Навън се чувстваш напълно уязвим, постоянно на показ, гол под голото небе. А вътре е постоянен мрак.
Обковани с дъски прозорци, през които не влиза слънце през деня. Свещи — нощем, но понеже са на привършване, не можем да си позволим повече от една на стая и сенките надничат от всеки ъгъл.
— Какво има, Каси?
Сами. Петгодишен.
Сладур. Големи кафяви очи като на плюшено мече, като онова, което съм пъхнала в дъното на раницата си.
— Защо плачеш?
Като видя сълзите ми се разплака и той.
Шмугнах се край него и се затворих в стаята на шестнайсетгодишния човешки динозавър, Cassiopeia Sullivanus extinctus. Но ми дожаля и се върнах. Как да го оставя да реве! Откакто мама се разболя, си станахме много близки. Вечер той се будеше от кошмари и тичаше при мен, мушкаше се в леглото ми и се гушкаше, като понякога, сънен, ме наричаше „мама“.
— Видя ли ги, Каси? Идват ли?
— Не бе, малък — избърсах аз сълзите му. — Никой не идва.
Засега.
11.
Мама почина във вторник. Татко я погреба в двора, в лехата с рози. Тя пожела така. В разгара на мора, когато стотици гаснеха всеки ден, повечето тела бяха изгаряни в края на града. Умиращите градове бяха заобиколени от постоянно тлеещи погребални клади.
Баща ми ми каза да стоя при Сами. Сами, който ни гледаше като зомбиран, с отворена уста или си смучеше пръста като двегодишен, с празни от ужас очи на плюшено мече. Само допреди няколко месеца мама го люлееше на люлката, водеше го на тренировки по карате, миеше му косата и танцуваше с него на любимата му песен. Сега беше увита в бял чаршаф и метната върху рамото на баща ни се носеше към двора.
Наблюдавах татко през прозореца на кухнята.
Коленичил пред плитък гроб. Със сведена глава. Рамената му се тресяха. Не го бях виждала да губи самообладание досега. Никога. След Пришествието нещата ставаха все по-лоши и точно когато мислехме, че по-лошо от това няма накъде, ставаше още по-зле. Но баща ми устоя. Дори когато се разбра, че мама е болна, той се държа мъжки, особено пред нея. Не говореше за това, което се случваше зад барикадираните врати и прозорци. Слагаше влажни кърпи на челото й. Къпеше я, преобличаше я, хранеше я. Нито веднъж не го видях да плаче пред нея. Докато други се застрелваха, бесеха, тровеха с лекарства и скачаха от мостове, татко се съпротивляваше на мрака.
Пееше й и рецитираше глупави шеги, които бях чувала хиляди пъти. И лъжеше. Детски залъгалки, за да спи добре.
„Чух и друг самолет днес. Приличаше на изтребител. Значи има оцелели.“
„Температурата ти поспадна и погледът ти се проясни. Може и да не е ебола. Може да е обикновен грип.“
В последните часове, докато бършеше кървавите й сълзи.
Държеше я, докато повръщаше катранената каша, в която се бе превърнали вътрешностите й.
Доведе ни със Сами в стаята й, за да си вземем сбогом.
— Всичко е наред — каза тя на Сами. — Всичко ще се оправи.
На мен ми каза:
— Сега той има нужда от теб, Каси. Грижи се за него. И за татко си.
Казах й, че ще оздравее. Някои оздравяваха. Разболяваха се, но вирусът поседяваше и изчезваше. Така и не се разбра защо. Сигурно не са били апетитни за вирусите.
Не казах, че ще оздравее, само за да я утеша. Аз наистина го вярвах. Длъжна бях.
— Ти си всичко за тях — ми каза мама. Последните й думи към мен.
Съзнанието на болните угасваше последно, отмито от червените води на цунамито. Когато и това станеше, вирусът вземаше всичко под контрол. Някои беснееха, защото болестта беше сварила мозъците им. Удряха, драскаха, ритаха, хапеха. Подобно на вируса, който се нуждаеше от нас, но ни мразеше и гореше от нетърпение да се отърве от нас.
Мама гледаше татко и не го познаваше. Не знаеше къде е. Коя е. Какво става с нея. На лицето й бе застинало нещо като зловеща усмивка, напуканите й устни откриваха кървящите й венци, зъбите й също бяха кървави. Издаваше звуци, но не и думи. Мястото в мозъка й, където трябваше да се родят думи, беше пълно с вируси. А вирусите нямат език, те знаят само как да стават повече.