Накрая майка ми почина с конвулсии и неразбираеми крясъци, а неканените й гости се изстрелваха от всеки отвор, защото бе използвана и непотребна. Трябваше да угасят лампите и да си търсят нов дом.
Татко я изкъпа за последен път. Среса косата й. Изтри засъхналата кръв от зъбите й. Когато дойде да ми съобщи, че е починала, беше спокоен. Владееше се. Прегърна ме и припаднах.
Сега го гледах през прозореца на кухнята. Коленичил до нея в розовата леха, мислейки, че никой не го вижда, баща ми пусна въжето, което стискаше — нишката, която го крепеше през цялото време, в което другите стремглаво пропадаха.
Оставих Сами и излязох навън. Седнах до него. Сложих ръка на рамото му. Последният ми контакт с баща ми беше далеч по-силен и с юмрук. Не казах нищо, както и той. Мълчахме продължително.
Той пъхна нещо в ръката ми. Годежният пръстен на мама. Ако била жива, мама щяла да иска той да е у мен.
— Тръгваме, Каси. Утре сутринта.
Аз кимнах. Знаех, че мама е единствената причина, поради която още не бяхме тръгнали. Нежните стъбла на розите се полюшваха, сякаш също кимаха.
— Къде отиваме?
— Надалеч. — Той се огледа. Очите му бяха широко отворени и уплашени. — Тук вече не става за живеене.
Хм, помислих си. А ставало ли е някога?
— Военновъздушната база „Райт-Патерсън“ е на по-малко от двеста километра. Ако вървим бързо и времето се задържи сухо, можем да сме там след пет или шест дни.
— И после какво?
Другите ни бяха програмирали да мислим по този начин: „добре, а после?“ Погледнах баща си, защото очаквах отговор. Не познавах друг по-умен. Ако той не знаеше, нямаше да ми отговори и никой друг. Затова трябваше да знае. Длъжен бе.
Той поклати глава, сякаш не разбра въпроса.
— Какво толкова има в „Райт-Патерсън“? — поисках да разбера аз.
— Не знам изобщо какво има. — Той се понечи да се усмихне, но лицето му се сгърчи, сякаш го заболя.
— Тогава защо отиваме?
— Защото тук вече не можем да стоим — каза той със стиснати зъби. — А щом не можем да стоим, трябва да идем някъде. Ако все още имаме правителство…
Той поклати глава. Не беше излязъл за това. Беше излязъл, за да погребе съпругата си.
— Влез вътре, Каси.
— Ще ти помогна.
— Нямам нужда от помощ.
— Тя ми е майка. Обичах я. Моля те, нека да помогна.
Разплаках се отново. Той не забеляза. Не гледаше нито мен, нито мама. Гледаше в нищото. На мястото, където допреди беше светът, сега, сякаш имаше черна дупка, която бавно ни поглъщаше. За какво бихме могли да се уловим? Аз дръпнах ръката му от тялото на мама, притиснах я до бузата си и му казах, че го обичам, че мама го е обичала и че всичко ще е наред.
— Влез вътре, Каси — каза той тихо. — Сами има нужда от теб, не майка ти.
Влязох вътре. Сами седеше на пода и си играеше със своя пластмасов „Старфайтър“. Щурмуваше Звездата на смъртта.
— Бум! Бум! Предай се!
Отвън баща ми беше коленичил върху прясно изкопаната пръст. Кафява кал, червена роза, сиво небе, бял чаршаф.
12.
Май е време да разкажа и за Сами.
Иначе няма как да стигна до там.
„Там“ е първият сантиметър на открито, мястото, където слънцето лизна ожулената ми буза, след като изпълзях изпод Бюика. Този първи сантиметър беше най-трудният. Най-дългият сантиметър във Вселената. Сантиметър, проточен на хиляди километри разстояние.
„Там“ е онова място на магистралата, където се обърнах с лице към невидимия си враг.
„Там“ е нещото, което ме опази да не превъртя съвсем, нещото, което Другите не успяха да ми отнемат, след като ми отнеха всичко останало.
Сами е причина да не се предам. Да не остана под колата в очакване на края.
Видях го за последно на задния прозорец на един училищен автобус. Притискаше чело о стъклото. Махаше ми. И се усмихваше. Сякаш отиваше на екскурзия: възбуден, припрян, нямаше и помен от страх. Сред децата се чувстваше най-естествено. А и училищният автобус, какво по-нормално от това? Има ли нещо по-банално от голям, жълт училищен автобус? Беше толкова нормално, че гледката на автобусите, пристигащи в бежанския лагер след изминалите четири месеца на ужас, беше стряскаща. Беше като да видиш „Макдоналдс“ на Луната. Съвсем странно и откачено нещо, което просто не бе на мястото си.
Бяхме в лагера от няколко седмици. От петдесетината души там само ние бяхме семейство. Всеки друг беше вдовица, вдовец или сирак. Последните оцелели хора, които не се познаваха до идването си тук. Най-възрастният беше на около шейсет години. Сами беше най-малкият, но имаше и седем други деца. Всички, с изключение на мен, под четиринайсетгодишна възраст.