Каси е името ми.
Не Каси от Касандра. Или Каси от Касиди. Каси от Съзвездието Касиопея: нимфата, прикована на северния небосвод. Красива, но суетна, осъдена на небесно изгнаничество от бога на морето Посейдон заради волнодумието си. На гръцки името й означава „тази, чието слово блести“.
Моите родители не са и чували този мит. Просто името им е харесало.
Дори и когато имаше кой да го произнася, никой не го използваше. Само баща ми, само за да ме дразни и само с неговия ужасен италиански акцент: „Касиопея!“ Вбесяваше ме. Не го намирах нито за мило, нито за забавно и буквално намразих името си. „Аз съм Каси!“, виках му. „Просто Каси!“ Сега бих дала всичко, за да го чуя пак. Дори и само веднъж.
Дванайсетгодишна — четири години преди Пришествието получих от баща си телескоп за рождения си ден. В една хладна и ясна есенна вечер той го разположи на двора и ми показа съзвездието.
— Виж как прилича на W! — рече ми.
— Тогава защо името му започва с друга буква?
— Хм… Знам ли защо — усмихна се баща ми. По думите на мама това му се удаваше най-добре. И той го правеше постоянно, особено след като започна да оплешивява. Усмивката отклоняваше вниманието от темето му. — Не знам и какво значи „Касиопея“. Може да означава „мъдра“… „прекрасна“… „очарователна“… Просто си избери.
Той ме прегърна, а аз, залепена за окуляра, се взирах в петте звезди на повече от петдесет светлинни години разстояние. Чувствах дъха му с бузата си — топъл и влажен в хладния и сух есенен въздух. Дъхът на баща ми беше така близо, а звездите на Касиопея — така далеч.
Сега звездите са сякаш по-близки. На много по-малко от петстотинте милиарда километра, които ни делят. Можем да се докоснем — те мен и аз тях. Толкова близо са, колкото беше дъхът на баща ми някога.
Това звучи налудничаво. Луда ли съм? Или полудявам? Може да наречете някого луд само ако има нормален за сравнение. Като доброто и злото. Ако всичко беше добро, тогава нищо не би било добро.
Стоп! Това звучи… хм, налудничаво.
Лудост — новото име на нормалността.
Предполагам, че мога да се нарека луда, тъй като има поне едно нещо, с което да се сравня: самата аз. Не аз, такава каквато съм сега, зъзнеща в палатка насред гората, не смееща дори да надникне от спалния чувал. Не тази Каси. Не, говоря за Каси от преди Пришествието, преди Другите да паркират извънземните си машинарии в орбита. Дванайсетгодишната, чиито най-големи проблеми бяха луничките около носа, къдравата коса, неподходяща за каквито и да било прически, и сладкото момче, което я виждаше всеки ден, но изобщо не я забелязваше. Каси, която трябваше да свиква с болезнения факт, че не е нищо особено. Средна на вид. Средна по успех. Средна в спортове като карате и футбол. Единственото неповторимо нещо в нея беше странното й име — Каси от Касиопея, което обаче не говореше на никого нищо — както и способността да докосва носа си с език. Умение, което бързо загуби своята значимост в прогимназията.
Сравнена с някогашната Каси, аз съм луда. Както и тя е луда, сравнена с мен. Понякога й крещя — на тази, дванайсетгодишната — заради глупавата й коса, странното й име или нейната посредственост. „Какво правиш?“, викам й. „Не знаеш ли какво идва?“
Но не съм права. Тя не знаеше и нямаше как да знае. Заради блаженото й неведение ми липсва ужасно много, повече от всеки друг. Когато плача — когато си позволя да плача — плача за нея. Не плача за себе си. Плача за Каси, която вече не съществува.
И се чудя какво би помислила тя за мен.
За Каси — убийцата.
3.
Надали беше много по-възрастен от мен. Осемнайсет. Може би деветнайсет. Но, по дяволите, би могъл да е и на седемстотин и деветнайсет. Пет месеца, откакто започна всичко, а аз все още не съм сигурна дали Четвъртата вълна е от хора, от хибриди или дори от самите Други, макар да не ми харесва мисълта Другите да изглеждат точно като нас, да говорят точно като нас и да кървят точно като нас. Предпочитам да си представям Другите като… ами, други.
Бях на седмичния си набег за вода. До бивака ми има поток, но може да е замърсен — било с химикали, било с фекалии. А може и по течението да има трупове. А ако водата е отровена? Най-лесният начин да ни унищожат е да ни лишат от вода за пиене.
Така че веднъж седмично мятам на рамо верния си M16, излизам от гората и стигам до магистралата. Три километра на юг, точно до изход 175, има бензиностанции с магазини. Взимам, колкото мога да нося бутилирана вода — което не е много, тъй като водата тежи — и бързо, преди да е станало съвсем тъмно, хуквам обратно към дърветата. Здрачът е най-доброто време за излизане. Никога не съм виждала безпилотен самолет по здрач. По три, по четири през деня и много повече през нощта — но нито един по здрач.