— Всичко е наред, Каси.
Той се отдалечи с Хъчфилд и не чувах какво говорят, но ги виждах. Което малко ме поуспокои. Взех Сами на коляното си и се постарах да отговоря на въпросите на Брогдън, без да го зашлевя със свободната си ръка.
Как се казваме?
Откъде идваме?
Има ли сред нас заразени?
Какво знаем за ситуацията?
Какво сме видели?
Какво сме чули?
И защо сме тук?
— Тук в лагера или тук на тоя свят — попитах аз.
Веждите му се събраха в една рунтава черта и той каза:
— Ъ?
— Ако ми бяхте задали този въпрос преди събитията, щях, примерно, да ви отговоря, че сме тук, за да помагаме на ближния и да допринасяме за развитието на човешкото общество. А ако исках да се направя на интересна, щях да кажа: „Защото, ако не бяхме тук, щяхме да сме някъде другаде.“ Но предвид събитията ще кажа, че сме тук заради тъпия си късмет.
Той ме изгледа с присвити очи и каза:
— Ти ми скри шайбата.
Не знам как баща ми беше отговорил на същия въпрос, но очевидно бе издържал изпита, защото ни приеха за пълноправни членове на лагера, което означаваше, че татко (но не и аз) можеше да си избере нещо от склада с оръжия. Татко имаше неприязън към оръжията. Не ги обичаше. Казваше, че сами по себе си оръжията не убиват, но улесняват това значително.
Сега недоволстваше не защото са опасни, а защото не вършат работа.
— Как, според теб, тези пушки могат да противодействат на технология, която е с хиляди, ако не и милиони години по-напред от нашата? — попита той Хъчфилд. — Все едно с камъни и бухалки да спреш балистична ракета.
Беше безсмислено да се спори с Хъчфилд. Беше морски пехотинец, в края на краищата. Пушката беше най-добрият му приятел, най-довереният му спътник, отговорът на всеки възможен въпрос.
Тогава не го разбрах. Но сега разбирам.
13.
При хубаво време всички се въртяха навън, докато не наближеше да си лягаме. Тази паянтова сграда беше като заредена с лоша енергия. Поради предназначението си. Поради съществуването си. Кой дявол ни беше пратил — нея и нас — в тази гора? Имаше нощи, в които настроението ни беше ведро, почти като на летен лагер, в който по чудо всички са си допаднали. Току някой пусне слух, че чул звук на хеликоптер през деня и пламваше обнадежден спор дали ония от властта са се взели в ръце и подготвят контраудара.
Друг път настроението беше по-мрачно и здрачът беше пропит с тревога. Но бяхме щастливци. Бяхме оцелели след електромагнитния импулс, заливането на крайбрежието и чумата, лишила ни от хората, които познавахме и обичахме. Бяхме извадили късмет. Бяхме се гледали очи в очи със Смъртта и тя първа беше мигнала. Човек би помислил, че от това сме се почувствали смели и непобедими. Но не се чувствахме такива.
Бяхме като японците, оцелели след взрива на бомбата в Хирошима. Не знаехме защо още сме тук и дали наистина го искаме.
Разказвахме си един друг за това как сме живели преди Пришествието. Плачехме открито за хората, които бяхме загубили. И тайно за нашите смартфони, коли и микровълнови печки. Както и за Интернет, разбира се.
Взирахме се в нощното небе. Космическият кораб се взираше към нас — бледозелено, отмъстително око.
Спорехме за това къде следва да отидем. Беше пределно ясно, че не можем да останем в тази гора завинаги. Ако не дойдеха Другите, щеше да дойде зимата. Трябваше да намерим по-добър подслон. Имахме провизии за няколко месеца — или по-малко, в зависимост от това колко бежанци щяха да потърсят убежище в лагера. Трябваше ли да чакаме помощ, или да си плюем на петите и да се спасяваме? Татко предпочиташе второто. Искаше му се да види как е в „Райт-Патерсън“. Ако все още имаше власт, вероятността да е там беше много по-съществена.
След известно време ми писна. Всички само говореха и нищо не вършеха. Канех се да кажа на татко, че ако някой от тези плужеци иска да ни придружи към „Райт-Патерсън“, да идва. Другите да си гледат работата.
Взех да мисля, че съединението не винаги прави силата.
Прибрах Сами и го сложих да си легне. Двамата заедно си казахме молитвата.
„И съхрани ни в съня ни, Господи“. Ако питате мен, празно съчетание от звуци. Безсмислица. Не бях сигурна, но имах чувството, че в случая с Господ някой не си е удържал на обещанието.
Беше ясна нощ. Пълнолуние. Реших да се разходя между дърветата.
Някой в лагера беше засвирил на китара. Мелодията залъкатуши по пътеката и ме последва в гората. Първата музика, която чувах от началото на Пришествието.