Изведнъж ми се прииска да се свия на клъбце и да се разрева. Да хукна през гората и да тичам, докато краката ми се подкосят. Да повърна. Да крещя, докато гърлото ми се разрани. Да видя отново мама, и Лизбет, и всичките си приятели, дори тези, които не харесвах, и Бен Периш, само за да му кажа, че го обичах и че исках дете от него повече, отколкото исках да живея.
Песента заглъхна, удавена в далеч по-немелодичната песен на щурците.
Изпука клонка.
И от гората зад мен се чу глас:
— Каси! Изчакай ме!
Аз продължих да вървя. Познах гласа. Така е, като мисля за Бен! Едно искаш, а друго става. Яде ти се шоколад, а в чантата си намираш само полупразно пакетче лукчета.
— Каси!
Вече тичаше. Мързеше ме да бягам и го оставих да ме догони.
Една вечна аксиома: не искаш ли да си сам, усамоти се.
— Какво правиш? — запита Мазния. Дишаше задъхано. Яркочервени бузи. Лъскави слепоочия, сигурно от многото гел, с който се поливаше.
— Не е ли очевидно? — отвърнах аз. — Строя ядрено устройство, с което да атакувам кораба им.
— Не става с ядрени оръжия — каза той, като сви рамене. — Трябва ни изпарител на Ферми.
— Ферми?
— Онзи, който е изобретил бомбата.
— Мислех, че е Опенхаймер.
Моята компетентност видимо го впечатли.
— Може, но той й е кръстник.
— Мазен, ти си откачен — казах аз. И понеже прозвуча грубо, добавих: — Макар че може и да не си бил такъв до идването на извънземните.
— Значи, правиш ей толкова голяма дупка. Слагаш бойна глава в нея. Пълниш дупката с вода и я покриваш с няколкостотин тона стомана. Експлозията превръща водата в пара и тя изстрелва металния капак в космоса със скорост шест пъти по-голяма от скоростта на звука.
— Аха — казах аз. — Логично. И затова ли вървиш след мен? Искаш да ти помогна при строежа на парното оръдие?
— Мога ли да те попитам нещо?
— Не.
— Говоря сериозно.
— И аз.
— Ако ти остават само двайсет минути живот, какво би направила?
— Не знам — отговорих аз. — Но каквото и да е, няма да има нищо общо с теб.
— Как така? — Той не изчака отговора. Сигурно предчувстваше, че няма да е приятен. — Ами ако съм последния човек на Земята?
— Ако си последният, мен няма да ме има, не схващаш ли!
— Добре. Да, кажем, че сме останали само двамата.
— Тогава пак ще си последен, защото ще се самоубия, за да не съм с теб.
— Ти май много не ме харесваш.
— А ти как мислиш?
— Да кажем, че се появят, точно тук и сега, за да ни довършат. Какво би направила?
— Не знам. Ще ги помоля да те убият първи. Хайде, Мазен, какво искаш?
— Ти девствена ли си? — без заобикалки изтърси той.
Погледнах го. Беше напълно сериозен. Повечето тринайсетгодишни момчета са така, като ги пернат хормоните.
— Майната ти — казах аз, врътнах се и поех към лагера.
Лошо подбрани думи. Той се затича след мен, без нито един кичур от бетонираната му коса да трепне по време на бягането. Беше като лъскава черна каска.
— Без майтап, Каси — пуфтеше той. — В тези времена всяка нощ може да ни е последна.
— Глупак! Че то и преди всяка нощ можеше да ни е последна!
Той сграбчи китката ми. Завъртя ме. Бутна широкото си, мазно лице в моето. Беше с два-три пръста по-нисък, но пък с десетина кила по-тежък от мене.
— Наистина ли искаш да умреш, без да разбереш как е?
— Че аз може и да знам — казах аз, като се отскубнах. — И да не си ме пипнал повече! — Смяна на темата.
— Никой няма да разбере — каза той. — Няма да кажа на никого.
Той отново посегна. С лявата си ръка бутнах неговата, а с разперената длан на дясната го цапардосах по носа. Потече чешма от яркочервена кръв. Влезе му в устата и го задави.
— Кучка — изхърка той. — Поне имаш насреща си жив човек. Защото всичките ти приятели от скапания ти някогашен живот са мъртви.
Той се разрева. Свлече се на пътеката, смазан от размера на онзи огромен Бюик над нас — ужасното чувство, че колкото и да е зле, ще се влоши още повече.
По дяволите.
Седнах на пътеката до него. Казах му да отметне глава назад. Оплака се, че му се стичала кръв в гърлото.
— Не казвай на никого — глухо помоли той. — Ще ми се подиграват.
Засмях се. Не можах да се сдържа.
— Кой те научи да се биеш? — попита той.
— Скаутите.
— Дават ли значки за това?
— Дават значки за всичко.
Истината е, че седем години тренирах карате. Миналата година спрях. Не помня вече защо. Но на времето ми харесваше.
— И аз съм като теб — каза той.