Оцеляват силните. Онези, на които не им пука. Хората със сърца от камък. Онези, способни да жертват сто заради един. Прозрелите, че единственият начин да се спаси селото е да се опожари.
Светът беше отишъл на кино.
Който не го бе разбрал, бе просто един бъдещ труп, чакащ реда си.
Взех моя М16 и го скрих зад едно дърво до пътеката към погребалната яма.
17.
Последният остатък от света, такъв какъвто го познавах, беше разкъсан на части в един топъл и слънчев неделен следобед. Събитието бе предзнаменувано от ръмжене на дизелови двигатели, грохот и скърцане на желязо и свистене на въздушни спирачки. Постовите забелязаха конвоя далеч преди да достигне лагера. Видяха ярките слънчеви отблясъци от прозорците и вихрушките прах, виещи се зад огромните гуми като дири от самолет във въздуха. Ние не хукнахме да ги приветстваме с цветя и целувки. Кротувахме, докато Хъчфилд, татко и четирите най-добри стрелци отиваха, за да ги посрещнат. Всички се чувствахме малко стреснати. И далеч по-малко ентусиазирани, отколкото само няколко часа по-рано.
От Пришествието насам всичко, което очакваме да се случи, не се случваше. И всичко, което не очаквахме, се случваше. Трябваха ни цели две седмици през Третата вълна, за да разберем, че смъртоносният грип е част от плана им. И въпреки това човек е склонен да вярва в това, в което винаги е вярвал, да мисли това, което винаги е мислел, и да очаква това, което винаги е очаквал. Така че не се питахме ДАЛИ ще ни спасят, а кога ще ни спасят.
Затова, когато видяхме точно това, което искахме да видим и което очаквахме да видим — големия камион с войници, джиповете, чиито стрелкови куполи бяха настръхнали от картечници и ракети земя-въздух, ние все още не се радвахме.
И тогава се появиха училищните автобуси.
Три на брой, един след друг.
Пълни с деца.
Никой не очакваше това. Както казах, беше абсурдно нормално, шокиращо нереално. Някои от нас дори се разсмяха. Жълт училищен автобус! А къде, по дяволите, е училището?
След няколко напрегнати минути, в които се чуваше само гърленото ръмжене на двигатели и далечната глъч на децата в автобусите, татко остави Хъчфилд да разговаря с командира и се върна при мен и Сами.
Около нас се събраха хора.
— Те са от „Райт-Патерсън“ — каза татко. Гласът му беше глух. — Изглежда са оцелели много повече от нашите военни, отколкото мислехме.
— Защо са с противогази? — попитах аз.
— Като профилактична мярка — отвърна той. — Били са в изолация по време на епидемията. Докато ние сме били в контакт и бихме могли да сме вирусоносители.
Той погледна надолу към Сами, който се бе притиснал до мен, с ръце, увити около крака ми.
— Идват за децата — каза татко.
— Защо? — попитах аз.
— Ами ние? — обади се Майка Тереза. — Няма ли да вземат и нас?
— Каза, че ще ни приберат по-късно. В момента имало място само за децата.
Погледът му бе вперен в Сами.
— Няма да се делим — казах аз на татко.
— Разбира се, че не. — Той се обърна и с отсечена крачка влезе в бараката. Излезе с раницата ми и плюшеното мече на Сами. — Отиваш с него.
Май не ме разбра.
— Няма да тръгна без теб — казах аз. Как може да е такъв баща ми! Цъфна някаква важна клечка и той сдаде управлението.
— Чу какво каза! — пискливо се намеси Майка Тереза, размахвайки броеницата си. — Само деца! Ако ще ходи някой друг, то трябва да съм аз… абе, жени. Такъв е редът. Първо жените и децата! Жени и деца.
Татко не й обърна внимание. И пак ръка на рамото ми. Дръпнах се.
— Каси, те ще евакуират първо най-слабите. Аз ще дойда само няколко часа след това.
— Не! — изкрещях аз. — Тръгваме заедно. Ако ли не — оставаме. Все някак ще издържим, докато се върнат. Ще се грижа за брат ми, както винаги съм го правила.
— Ще се грижиш и там, Каси. Нали тръгваш с него.
— Не и без теб. Няма да те оставя, татко.
Той се усмихна, сякаш бях казала някоя детинщина.
— Аз съм лесен.
Не можех да го изразя с думи — онова, което пареше като въглен гърлото ми. Чувството, че ако се разделим, с нас е свършено. Че ако го оставя, няма да го видя никога. Нямах смислено обяснение, но и светът, в който живеех, отдавна беше загубил смисъла си.
Татко отдели Сами от крака ми, грабна го под мишница, улови лакътя ми със свободната си ръка и ни поведе към автобусите. Лицата на войниците не се виждаха заради противогазите, които им придаваха вид на насекоми. Но върху зелените камуфлажни униформи можеха да се прочетат техните имена.