— Няма как, трябва да вървиш, Самс — казах му. Пълничката му долна устна мърдаше нагоре-надолу. Стискаше мечето до гърдите си.
— Ама, Каси, кой ще те държи за ръка, като те е страх? — Беше напълно сериозен. Толкова приличаше на татко с това смръщено малко личице, че почти се разсмях.
— Мен вече не ме е страх. И теб не трябва да те е страх. Войниците ще ни пазят. — Вдигнах очи към ефрейтор Бранч. — Нали така?
— Точно така.
— Тоя ми прилича на Дарт Вейдър — прошепна Сами. — И гласът му е като неговия.
— Да, но помниш ли как завърши филма? Той се превърна в добър човек.
— След като съсипа планетата и уби сума хора.
Засмях се. Просто не издържах. Боже, какъв умник! Понякога си мислех, че е по-умен от мен и татко, взети заедно.
— По-късно и ти ще дойдеш, нали Каси?
— Гарантирано.
— Обещаваш ли?
Обещах. Каквото и да се случи. БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ!
Това му стигаше. Той бутна плюшеното мече в гърдите ми.
— Какво правиш?
— Да има какво да гушкаш, като те е страх. Но няма да го даваш на никого. — Той вдигна мъничкото си пръстче, за да подчертае важността на условието. — Нали разбра! — После протегна ръка на ефрейтора. — Водете, Вейдър!
Пухкавата ръчица потъна в голямата, облечена с ръкавица ръка. Стъпалото на автобуса беше високо и го затрудни.
Децата вътре пищяха и ръкопляскаха. Той зави и тръгна по пътеката между седалките.
Сами беше последното дете. Вратата се затвори. Татко се опита да сложи ръка на рамото ми. Отстъпих встрани. Двигателят изрева. Въздушните спирачки изсъскаха.
Лицето на Сами цъфна на зацапаното стъкло. Усмихваше се, докато със светлинна скорост се отдалечаваше на галактически разстояния в своя жълт „Старфайтър“, докато прашният жълт космически кораб бе погълнат от прахта.
18.
— Насам, моля — каза учтиво ефрейторът и ние го последвахме по обратния път към лагера. Два от джиповете бяха тръгнали, за да ескортират автобусите на връщане към „Райт-Патерсън“. Останалите стояха, обърнати към спалното и навеса. Дулата на картечниците им бяха сведени към земята, като глави на задрямали метални създания.
Плацът беше празен. Всички, включително и войниците, бяха влезли в бараката.
Всички с изключение на един.
Като наближихме, Хъчфилд се показа от навеса. Не мога да определя кое блестеше по-ярко — бръснатата му глава или усмивката му.
— Супер, нали Съливан! — викна той на татко. — А ти искаше да бягаме още при първия безпилотен самолет.
— Явно не съм бил прав — каза татко, като се усмихна кисело.
— След пет минути сме на инструктаж при полковник Вош. Но първо трябва да си дадеш оръжието.
— Какво да си дам?
— Оръжието си. Заповед на полковника.
Татко погледна войника, застанал до нас. Срещна празните, черни очи на маската.
— Защо? — попита татко.
— Трябва ти обяснение? — Усмивката на Хъчфилд беше все още на лицето му, но очите му се присвиха.
— Бих искал, да.
— Това е С.О.П., Съливан, стандартна оперативна процедура. Не можеш да оставиш един куп неопитни и необучени цивилни да се разхождат с оръжия по време на война. Говореше на баща ми пренебрежително, като на идиот.
Протегна ръка. Татко бавно свали пушката от рамото си. Хъчфилд я грабна и изчезна в склада.
Татко се обърна към ефрейтора.
— Някой вече осъществил ли е контакт с… — търсеше точната дума — Другите.
Едносричен отговор с дрезгаво и монотонно произношение:
— Не.
Хъчфилд излезе и нафукано отдаде чест на ефрейтора. Плуваше в свои води, беше сред братя по оръжие. Пукаше се от гордост, щеше да се напишка от вълнение.
— Всички оръжия — прибрани и заключени, ефрейторе.
Всички с изключение на две, помислих си. Погледнах татко. Той не помръдна и мускул, с изключение на тези на очите. Бърз поглед вляво, после вдясно. Не.
Имам само едно обяснение за случая. И когато мисля над него, ако много се задълбоча, започвам да намразвам баща си. Да го мразя за това, че пренебрегна инстинкта си. Да го мразя, задето заглуши онзи вътрешен глас, който му нашепна: това е грешно. Тук нещо не е наред.
В момента го мразя. Ако сега беше тук, щях да му бия един юмрук — задето беше такъв глупак.
Ефрейторът кимна към казармата. Време беше за брифинга на полковник Вош.
Време за края на света.
19.
Забелязах Вош веднага.
Стоеше до вратата, много висок, единственият човек в униформа, който не полюшваше автомат пред гърдите си.
Той кимна към Хъчфилд при влизането ни в бившия лазарет, всъщност костница. Ефрейтор Бранч козирува и се сбута при войниците, които се бяха наредили наоколо.