Картината представляваше войници, изправени пред три от четирите стени, и бежанци в средата на помещението.
Дланта на татко потърси моята. Мечето на Сами беше в едната ми ръка, подадох му другата.
Е, татко? Май вътрешният ти глас повиши тон, като видя хората с пушки пред стените? Затова ли ме хвана за ръка?
— Най-сетне ще получим ли отговори на въпросите си? — извика някой при влизането ни.
Всички започнаха да говорят наведнъж — всички, с изключение на войниците, питаха:
— Ония кацнаха ли?
— Как изглеждат?
— Кои са?
— Какви са тези сиви летателни апарати в небето?
— Кога ще ни евакуирате?
— Колко оцелели намерихте?
Вош вдигна ръка за тишина. Но залата само поутихна.
Хъчфилд му козирува.
— Всички са налице, сър!
Набързо преброих главите.
— Не — казах аз. Трябваше да повиша глас, за да надвия врявата. — Не! — Погледнах татко. — Мазния го няма.
Хъчфилд се смръщи.
— Кой е Мазния?
— Кой! Оня олиго… Едно дете.
— Дете? Значи е потеглило с автобусите, заедно с другите.
„Другите“. Става ми някак смешно, като си спомня това сега. Противно смешно.
— Всички трябва да са в сградата — каза Вош през противогаза си. Гласът му беше адски дебел, като подземен тътен.
— Кой знае какво му е скимнало — казах аз. — Той е малко шантав.
— Къде може да е? — попита Вош.
Поклатих глава. Откъде да знам. После се сетих. Къде другаде ще е!
— При ямата.
— Къде е тя?
— Каси — рече татко. Стискаше ръката ми с все сила. — Защо не идеш да доведеш Мазния, за да може полковникът да започне брифинга?
— Аз?
Изобщо не разбрах намека му. Сигурно в това време вътрешният глас на татко е крещял, но аз не го чувах, а той нямаше как да каже. Можеше само да ми го телеграфира с очи. Сигурно текстът беше: „Знаеш ли как да познаеш врага, Каси?“
Не знам защо той не предложи да дойде с мен. Може да е мислел, че никой не би заподозрял дете и поне един от нас ще оцелее — или поне би могъл да оцелее.
Може би.
— Добре — каза Вош. Посочи с пръст към ефрейтор Бранч. — Иди с нея.
— Тя ще се оправи сама — каза татко. — Знае гората наизуст. Пет минути, нали Каси? — Погледна Вош и му се усмихна. — Пет минутки.
— Не се прави на луд, Съливан — каза Хъчфилд. — Как ще отиде без придружител!
— Разбира се — каза татко. — Точно така. Прав си, разбира се.
Той се наведе и ме прегърна. Не много силно, не много дълго. Бързешком. Стискане — пускане. Всичко друго би приличало на сбогуване.
Довиждане, Каси.
Бранч се обърна към командира си и каза:
— Първи приоритет ли, сър?
И Вош кимна:
— Първи приоритет.
Излязохме на ярката слънчева светлина, мъжът с противогаза и момичето с плюшеното мече. Право пред нас няколко войници се бяха облегнали на един джип. Не ги бях забелязала на идване. Като ни видяха, се изправиха. Ефрейтор Бранч ги поздрави с палец, след което вдигна показалеца си. Първи приоритет.
— Далеч ли е мястото? — попита ме той.
— Не е далеч — отговорих аз. Гласът ми прозвуча съвсем детски. Сигурно плюшено мече на Сами ме връщаше към детството.
Той ме последва по пътеката, която се виеше в гъстата гора зад лагера. Автоматът пред него, цевта насочена. Сухата пръст хрущеше в знак на протест под кубинките му.
Денят беше топъл, но под дърветата беше по-хладно. Пищно зелени в края на лятото. Подминахме дървото, където бях скрила автомата си. Не се обърнах. Просто продължих към поляната.
И той цъфна: малкото лайно, до глезените в кости и пепел, ровещ като кокошка из тленните останки за някоя безполезна, никому ненужна дрънкулка, още една за из пътя, който щеше да го изведе до лелеяната му крайна цел: неговото собствено величие.
Главата му се показа, когато се появихме насред кръга от дървета около поляната. Лъскава от пот и от боклуците, с които мажеше косата си. По бузите му се стичаха ручейчета кал. Беше като футболист след мач. Като ни видя, бързо скри нещо зад гърба си. Нещо блестящо, сигурно беше сребърно.
— А! Каси? Виж ти. Минах да те потърся, понеже не те видях в лагера и мярнах тук… разни дреболии…
— Този ли е? — попита войникът. Метна пушката си през рамо и пристъпи към ямата.
Бяхме аз, войникът в средата и Мазния в ямата с пепелта.
— Да — казах аз. — Това е Мазния.
— Не се казвам така — изцърка той. — Истинското ми име е…
Тъй и не научих истинското име на Мазния.