Почти го бях забравила. Добре, че се върнах да претърся Бранч. Беше се строполил точно върху бедния Мечо.
„Пази го.“
Всъщност, не видях други убити в лагера. Само татко. Ами ако някой бе надживял тази триминутна вечност в бараката? Можеше да има ранени, но още живи. Недоубити поради недоглеждане.
Живи — ако не си тръгна. Тръгнех ли, щяха да умрат. Поради безразличие. Моето безразличие.
По дяволите.
Понякога си казваш, че имаш избор, но избор няма. Има алтернативи, но те не важат за теб.
Обърнах се, заобиколих Бранч и през сумрачния тунел на пътеката поех назад към лагера.
23.
На третото минаване най-сетне взех автомата от скривалището му. Мушнах Люгера в колана си и понеже не е лесно да стреляш с автомат, докато държиш плюшено мече, го оставих на пътеката.
— Спокойно, няма да те забравя — прошепнах му.
И тихо се запровирах през дърветата. Като наближих лагера, се сниших и запълзях.
Аха, ето защо не ги чух да тръгват.
Вош говореше с група войници до входа на склада. Други няколко се мотаеха около един джип. Преброих седем души. Значи липсваха още пет. Дали не ме търсеха из гората? Тялото на татко не се виждаше. Сигурно Другите бяха повикали службата за обезвреждане на биологични отпадъци. В лагера бяхме четиридесет и двама души, без да броим децата. Доста материал за обезвреждане.
Излиза, че съм била права: това беше операция по обезвреждане. Само дето Заглушителите процедираха по различен начин с труповете.
Вош беше свалил маската си. Както и другите двама с него. Нямаха рачешки усти или пипала на брадичките. Приличаха на съвсем обикновени човешки същества, поне от разстояние.
Газовите маски вече не им трябваха. Защо? Явно са били само за камуфлаж. Все едно се страхуват от заразяване.
Двама от войниците до джипа се приближиха, носейки нещо, което приличаше на купа или кълбо, със същия мътносив цвят като безпилотните самолети. Вош посочи едно място между склада и бараката — като че ли същото, на което бе издъхнал баща ми.
Всички си тръгнаха, с изключение на един, който коленичи до сивото кълбо.
Двигателят на джипа запали. Към него се присъедини и друг, този на камиона. Не го виждах, тъй като беше паркиран в началото на лагера. Бях забравила за него. Войниците сигурно бяха вече вътре и чакаха. Какво?
Последният останал войник се изправи и отиде при джипа. Видях го да се качва. Видях как джипът остави след себе си врящ облак прах. Видях как прахта се повъртя и се утаи. С нея над земята се утаи и тишината на летния сумрак. Мълчанието отекваше в ушите ми.
И тогава сивото кълбо започна да свети.
Което беше добро, лошо, или нито добро, нито лошо. А дали беше добро, лошо, или нито едно от двете, беше въпрос само на гледна точка.
Щом го бяха сложили, значи беше добро за тях.
Светлината ставаше все по-ярка. Болнаво жълтозелена. Леко пулсираща. Като… Като какво? Фар?
Вгледах се в потъмняващото небе. Първите звезди вече изгряваха. Не видях безпилотни самолети.
Ако нещото бе добро за тях, вероятно бе лошо за мен.
„Вероятно“? По-скоро сигурно.
Интервалът между импулсите се съкращаваше на всеки няколко секунди. Тиретата се превърнаха в точки. Точките — в примигвания.
Тире… Тире… Тире…
Точка, точка, точка.
Мигване-мигване-мигване.
В мрака кълбото ми приличаше на око, бледо жълтозелено око, което ми намигаше.
„Окото си знае работата.“
Това, което последва, се е запечатало в паметта ми като серия от снимки; като стопкадри от експериментален филм с шантави ракурси.
Кадър № 1: По дупе; с прибежки и припълзявания се отдалечавам от лагера.
Кадър № 2: На крака. Тичам. Растителността е размазано зелено, кафяво и мъхово сиво.
Кадър № 3: Мечето на Сами. С надъвкана лапичка, смукана и близана, докато брат ми беше още съвсем мъничък.
Кадър № 4: Аз при втория ми опит да грабна проклетото мече.
Кадър № 5: Ямата с пепел на преден план. Аз съм между тялото на Мазния и това на Бранч. Притискайки плюшеното мече на Сами до гърдите си.
Кадри №№ 6–10: Още гора, още тичане. Ако се вгледате внимателно, може да видите дола в левия ъгъл на десети кадър.
Кадър № 11: Последен. Аз, увиснала в нищото над сенчестата клисура; снимано точно след скока ми от ръба.
Зелената вълна изрева над свитото ми на топка тяло в дъното на пролома, влачейки със себе си тонове отломки — бясно летяща маса от дървета, пръст, тела на птици, катерици, мармоти и насекоми, съдържанието на ямата с тленни останки, късове от станалите на сол барака и навес — шперплат, бетон, гвоздеи, ламарина — заедно с горния слой почва в радиус от стотина метра около епицентъра на взрива. Почувствах ударната вълна още преди да се приземя в тинестото дъно на клисурата. Огромен, разтърсващ натиск върху всеки сантиметър от тялото ми. Тъпанчетата ми изпукаха и си спомних думите на Мазния: „Знаеш ли какво става, като те взривят с двеста децибела?“