Твърде кратък купон.
Преди шест месеца най-големите ми грижи бяха изпита по химия и това да изкарам малко пари през лятото, за да стегна колата, един стар Корвет. Появата на космическия кораб, разбира се, ме развълнува, но скоро отстъпи на заден план. Гледах новините като всички останали и си пилеех времето със споделяне на смешни клипове за извънземни в YouTube, но никога не мислех, че ще ме засегне лично. Гледах по телевизията демонстрациите, походите и бунтовете, предшестващи нападението, все едно гледам филм или задгранични новини. Струваше ми се, че не ме засяга.
Същото е и със смъртта. Мислиш, че няма да ти се случи… докато не ти се случи.
Знам, че умирам. Няма защо някой да ми го казва.
Крис, момчето, което делеше тази палатка с мен, преди да се разболея, ми казва:
— Човек, ти май си пътник.
Клечи пред входа на палатката, с широко отворени, немигащи очи над мръсния парцал, който притиска пред лицето си.
Дошъл е да ме види. Той е с десетина години по-възрастен и мисля, че гледа на мен като на по-малък брат. Или е дошъл да провери дали съм все още жив, защото отговаря за изнасянето на покойниците от този район на лагера. Пожарите горят ден и нощ. Денем бежанският лагер около „Райт-Патерсън“ плава в гъста задушлива мъгла. През нощта светлината на огъня оцветява дима в тъмночервено, сякаш и самият въздух кърви.
Правя се, че не го чувам, и питам за новини от „Райт-Патерсън“. Базата е непроницаема, откакто градчето от палатки изникна тук след заливането на крайбрежния район. Никой не може да влезе или излезе. Заради Червената смърт, така поне твърдят. Понякога от главния портал се показват войници в херметични костюми, носят ни вода и храна, казват ни, че всичко ще е наред и се прибират, като ни оставят да се оправяме сами. Искаме лекарства. Казват ни, че за Чумата няма лек. Искаме чистота. Дават ни лопати да копаем ями за смет. Искаме информация. Какво, по дяволите, става? Отговарят ни със свиване на рамене.
— Нищо не знаят — ми казва Крис. Той е длъгнест, оплешивяващ, бил е счетоводител преди извънземните да направят излишен и този аспект от човешкия живот. — Никой не знае нищо. Само слухове. — Той поглежда към мен, после встрани. Сякаш му причинявам болка. — Искаш ли да чуеш най-новото?
Не искам.
— Разбира се.
Просто, за да го задържа. Познавам го само от месец, но други познати нямам. Не останаха. Лежа на това походно легло и гледам празното сребристото небе. Бледи човекоподобни фигури плават покрай мен в дима, като герои от филм на ужасите, и понякога чувам писъци или плач, но не съм разговарял с човек от дни.
— Вирусът не е техен. Наш си е — казва Крис. — Изпуснат е от някой свръхсекретен правителствен обект след спирането на електричеството.
Аз кашлям. Той се дръпва, но не си тръгва. Изчаква да ми мине. Някъде в бъркотията е изгубил едно от стъклата на очилата си. Лявото му око гледа само в една посока.
Поклаща се от крак на крак в калта. Хем иска да си тръгне, хем не иска. Познато чувство.
— Каква ирония! — задавено казвам аз. Чувствам вкус на кръв.
Той свива рамене. Ирония? Вече няма ирония. Или вече е толкова много, че не може да се нарече ирония.
— Не е наш. Помисли. След първите две атаки оцелелите се стекоха към вътрешността, за да потърсят убежище в лагери като този. Това събра много хора накуп, което беше добре дошло за вируса. Тонове плът, струпани на едно място. Гениално.
— Накрая ще им го върна — казвам аз в опит да бъда ироничен. Не искам да си тръгне, но не искам и да стои. Тия негови теории… Но тук хората мрат едва дни, след като си се запознал с тях. И с времето ставаш все по-непридирчив към това с кого общуваш. Просто си затваряш очите. Както ги затваряш и пред много от собствените си заблуди — като голямата лъжа, че превръщането на вътрешностите ти в каша не те притеснява ни най-малко.
— Те знаят как мислим — казва той.
— Как, по дяволите, знаеш какво знаят те?
Почвам да се дразня. Не мога да разбера защо. Сигурно ревнувам. С него делихме една палатка, една вода и една храна — а само аз умирам. Той, какво, по-важен ли е?
— Не знам — бързо отговаря той. — Само знам, че не вече нищо знам.
В далечината се чува изстрел. Крис почти не реагира. Стрелбата е нещо обикновено в лагера. Стрелят по птици… за сплашване на крадци… Някои се самоубиват. Изстрелът бележи момента, в който някой разчиства сметките си с болестта. Когато пристигнах в лагера, чух за една болна майка, която се самоубила пред трите си деца. Чудех се дали е била смела, или просто глупава. Но с времето спрях да се вълнувам от това. На кого му пука каква е била, когато онова, което е била, вече е изчезнало?