Той няма кой знае какво повече да каже, така че го изговаря набързо, за да може бързо да се омете. Като повечето незаразени, Крис винаги е нащрек. Драскащо гърло — от дима или…? Главоболие — поради липса на сън, глад или…? Тези хора постоянно живеят със страх.
— Ще намина утре — казва той. — Нещо да искаш?
— Вода. — Въпреки, че това не може да го задържи.
— Имаш я.
Той се изправя. Виждам само окаляните му панталони и обувки. Знам, че виждам Крис за последно. Няма да се върне или ако го направи, аз няма да разбера. Не си казваме довиждане. Никой вече не казва довиждане. Думата доби съвсем друг смисъл, откакто в небето се появи Голямото зелено око.
Гледам как димът се завихря при отдалечаването му. После издърпвам сребърната верижка изпод одеялото. Прокарвам палеца си по гладката повърхност на медальона във формата на сърце, като го държа близо до очите си, заради сумрака. Закопчалката се счупи в нощта, когато го отскубнах от врата й. Но я оправих с нокторезачката си.
Гледам към отвора на палатката и я виждам да стои там. Знам, че не е истинска, показва ми я вирусът. Защото е със същия медальон като този, който държа в ръката си. Вирусът ми показва какви ли не неща. Неща, които искам да видя и такива, които не ща. Момиченцето в отвора на палатката е и двете.
„Батко, защо ме остави?“
Отварям уста. С вкус на кръв.
— Махай се.
Образът й започва да трепти. Разтърквам очи и кокалчетата на пръстите ми се овлажняват с кръв.
„Избяга. Батко, защо избяга?“
И тогава димът я разкъсва на части и тялото й се стопява. Викам след нея. По-страшно от това да я гледаш е само това да не я виждаш. Стискам сребърната верижка така здраво, че халкичките й се врязват в дланта ми.
Търся я. Бягам от нея.
Търся я. Бягам.
Извън палатката е червеният дим на погребалните клади. Вътре е червената мъгла на Чумата.
„Изкара късмет“, казвам на Сиси. „Тръгна си още преди всичко да стане пълен ад.“
В далечината се чува стрелба. Но този път не са откъслечни изстрели на някой отчаян бежанец, а големокалибрени оръжия, които късат тъпанчетата с тяхното оглушително „дум-дум-дум“. Свистене на трасиращ куршум. Бързи откоси на автоматични оръжия.
Обстрелват „Райт-Патерсън“.
Донякъде ми олеква. Това е като да чуеш първия гръм на бурята — развръзката на едно дълго и напрегнато очакване.
Другата част от мен, онази, която все още мисли, че може да надхитри Чумата, май всеки момент ще намокри гащите. Твърде слаб съм, за да бягам, а и да не бях, съм твърде уплашен. Затварям очи и шепнешком се моля мъжете и жените в „Райт-Патерсън“ да поочистят по някой и друг нашественик, заради мен и Сиси. Но най-вече за Сиси.
Чуват се взривове. Силни взривове. Взривове, които карат земята да се тресе, а кожата да вибрира. Взривове, които блъскат слепоочията и мачкат гръдния кош. Сякаш светът се раздира на части, което донякъде е и така.
Малката палатка е пълна със задушлив дим, а входът й свети като триъгълно око. Горящ въглен с ярка, адска червена светлина. Браво, мисля си. Значи няма да умра от болестта. Ще доживея да бъда убит от истински извънземен нашественик. Чудесен начин за напускане на света. Бърз. Краят е близо, но се опитвам да мисля положително.
Стреля се до мен. Много близо, през две-три палатки, ако се съди по звука. Чувам жена да крещи несвързано. Още един изстрел и жената вече не пищи. Тишина. После още два изстрела. Димът се кълби, червеното око свети. Вече го чувам, идва към мен, чувам как ботушите му жвакат по мократа земя. Ровичкам в купа от дрехи и празни бутилки за вода до леглото ми и търся пистолета — един револвер, който ми беше дал Крис, когато ме покани за съквартирант в палатката. „Къде ти е оръжието?“ — попита. Опули, се като му казах, че нямам. „Трябва да имаш пистолет, човек“ — каза той. — „Дори и децата имат.“ Това дали можех да уцеля празна стена от две метра, или беше по-вероятно да се гръмна в крака, беше без значение. В пост-човешката епоха Крис беше твърд привърженик на Втората поправка в Конституцията.
Чакам го да се появи в отвора: със сребърния медальон на Сиси в едната си ръка и револвера на Крис в другата. В едната ръка — миналото. В другата — бъдещето. Би могло да се изтълкува и така.
Ако се престоря на опосум, той — или тя — може да ме подмине. Наблюдавам отвора с присвити очи.
И тогава той цъфва в пурпурното око — пълно чернокожо момче, което с несигурно поклащане наднича в палатката на три-четири крачки от мен. Не мога да различа лицето му, но чувам задъханото му дишане. Опитвам се да притая моето, но колкото и леко да дишам, къркоренето на инфекцията в гърдите ми отеква по-силно и от експлозиите на битката. Не мога да определя с какво точно е облечен. Виждам само, че панталоните му са втъкнати в ботушите. Войник? Сигурно. Държи оръжие.