Спасен съм. Надигам ръката, с която държа медальона и със слаб глас подвиквам. Той се препъва и нахълтва в палатката. Сега мога да видя лицето му. Млад, може би една или две години по-голям от мен. Вратът му блести, омазан с кръв, както и ръцете, които държат пушката. Прикляка на коляно до леглото и отскача, като вижда лицето ми, жълтеникавата кожа, подпухналите устни и потъналите кръвясали очи — издайническите признаци на заразата.
За разлика от моите, очите на войника са ясни и разширени от ужас.
— Лъгали сме се — шепне той. — Те вече са тук… били са тук… ей тук… в нас… през цялото време… в нас.
Две едри фигури скачат през отвора. Една от тях грабва войника за яката и го повлича навън. Вдигам стария си револвер — или по-скоро се опитвам — защото той се изплъзва от ръката ми, преди да успея да го вдигна на няколко сантиметра над одеялото. Вторият се спуска към мен, избива револвера и ме дръпва да се надигна. Болката ме ослепява. Вика през рамо към приятеля си, който току-що се е шмугнал обратно вътре:
— Сканирай го!
Един голям метален диск се притиска към челото ми.
— Чист е.
— И болен. — Двамата са облечени в униформи — същите като на войника, когото изхвърлиха.
— Как се казваш, приятелю? — пита единият. Аз клатя глава. Не разбирам. Устата ми се отваря, но от нея не излиза членоразделна реч.
— Станал е на зомби — казва партньорът му. — Остави го.
Другият кима и потрива брадичката си, гледайки към мен. После казва:
— Командирът нареди да приберем всички незаразени цивилни.
Увива ме с одеалото и един замах ме мята на рамото си. Като несъмнено заразен цивилен, съм силно изненадан.
— Спокойно, Зомби — казва ми той. — Отиваш на по-добро място.
Вярвам му. Знае ли човек — може и да не умра!
26.
Във военната база ме приемат в карантината на болницата, по прякор Зомбарника, където ме тъпчат с морфин и мощен коктейл от антивирусни препарати. Лекува ме жена, която се представя като д-р Пам. Има меки очи, спокоен глас и много студени ръце. Косата й е прибрана на стегнат кок. Мирише на болничен дезинфектант, примесен с нотка парфюм. Двете миризми не си подхождат особено.
Шансът ми за оцеляване е едно на десет, ми казва тя. Смея се. Сигурно съм позамаян от лекарствата. Едно на десет? А мислех, че който се зарази, умира. Прекрасна новина.
През следващите два дни температурата ми се покачва до 40 градуса. Къпя се в студена пот и дори потта ми е кървава. Потъвам и плавам в някакъв сумрачен унес, докато те се борят за живота ми. Няма лек за Червената смърт. Държат ме упоен, за да не ме боли, докато вирусът реши дали ставам за ядене.
Миналото оживява. Понякога татко седи до мен, понякога мама, но през повечето време е Сиси. Стаята се оцвети в червено. Гледам на света през прозрачен воал от кръв. Болничната стая е отстъпила зад червената завеса. Останали сме само аз, нашественикът в мен и мъртвите — не само семейството ми, а всички мъртви — еди колко си милиарда. Гонят ме, а аз тичам. Гонят ме. Тичам. И ми минава през ум, че няма кой знае каква разлика между нас — живите и мъртвите. Просто е въпрос на глаголно време: минало мъртво и бъдеще починало.
На третия ден температурата ми спада. На петия вече задържам течности, а очите и белите ми дробове са започнали да се прочистват. Червената завеса се дръпва и мога да видя стаята, лекарите с маски и престилки, медицинските сестри, санитарите, пациентите в различни стадии на смъртта, на миналото и бъдещето, плаващи върху кадифено море от морфин; или изнасяни на колички с покрити лица — реално мъртвите.
На шестия ден д-р Пам обявява, че съм прескочил трапа. Спира всичките ми лекарства, което ме кара да подскоча, защото ще ми липсва любимия ми морфин.
— А, не знам — казва тя. — Отиваш в центъра за рехабилитация, докато се изправиш на крака. Нужен си ни.
— Нужен? За какво?
— За войната.
Войната. Спомням си престрелките, взривовете, войника, който нахлу в палатката и неговото „Те са в нас!“
— Какво става? — питам аз. — Не разбирам!
Тя вече е с гръб. Дава папката ми на един санитар и макар да говори тихо, аз все пак чувам:
— Искам го в стаята за прегледи в три следобед, като се поизчисти от лекарствата. Ще го маркираме.