Падам в бездна. С огромна скорост. И няма връщане. Няма просто да си спомня онази нощ. Ще я преживея отново.
Тя ме преследваше по целия път до лагера. Бягах от нея, все още бягам и ще бягам.
Тя е това, което търся. И това, от което бягам.
„Грижи се за майка си. Пази сестричката си.“
Входната врата се отваря с трясък. Татко стреля от упор в гърдите на първия. Но той, изглежда, е дрогиран, защото продължава напред. Виждам рязана пушка, опряна в лицето на баща ми, и това е последния ми спомен от него.
Стаята се изпълва със сенки, като една от тях е майка ми; след това още сенки и дрезгави викове, аз хуквам нагоре по стълбите, стискайки в ръцете си Сиси.
Една ръка докопва ризата ми и ме запокитва назад; аз се изтъркулвам по стълбите, като се мъча да предпазя Сиси с тялото си, и с трясък разбивам главата си в площадката.
После сенки, огромни сенки и рояк пръсти, които я изскубват от ръцете ми. И Сиси, която пищи: „Батко, батко, батко!“
Посягам към нея в тъмното. Пръстите ми се закачат в медальона на врата й и късат верижката.
После гласът на сестра ми секва — внезапно и завинаги, като тока в онзи съдбовен първи ден.
Мародерите се прехвърлят върху мен. Трима — или дрогирани, или обезумели за дрога, ме ритат и блъскат — яростен дъжд от удари по гърба и корема ми и като вдигам ръце, за да закрия лицето си, виждам над главата си татковия чук.
Полита надолу. Аз се претъркулвам. Чукът лизва темето ми и инерцията го запокитва право в пищяла на нападателя. Той пада на колене с агонизиращ вой.
Аз съм на крака, тичам по коридора към кухнята. Зад мен кънтят стъпките на преследвачите ми.
„Грижи се за сестричката си.“
Спъвам се в нещо на двора, сигурно градинския маркуч или някоя от глупавите играчки на Сиси. Падам по лице в мократа трева под обсипаното със звезди небе и светещото зелено кълбо — летящото око, което хладно се взира в мен, момчето, стиснало сребърен медальон в кървящата си ръка. Онова, което оцеля, което не се върна, което избяга.
28.
Паднал съм така дълбоко, че съм недосегаем. За пръв път от седмици насам се чувствам вцепенен. Дори не знам дали съм самия себе си. Няма точно място, където завършвам аз и започва нищото.
Гласът й долита през мрака и аз се вкопчвам в него — спасително въже, което да ме измъкне от бездънния кладенец.
— Всичко свърши. Всичко е наред. Свършихме.
Излитам като тапа на повърхността на реалния свят, задъхан и плачещ като лигльо и си мисля: „Грешите, докторе. Това никога не свършва. Просто продължава и продължава.“ Лицето й изплава пред погледа ми, а ръката ми изпъва ремъка, докато се опитва да я сграбчи. Длъжна е да спре този кошмар.
— Какво, по дяволите, беше това? — питам аз с дрезгав шепот. Гърлото ми пари, устата ми е суха. Струва ми се, че нямам и пет кила, сякаш плътта е оглозгана от костите ми. А уж най-страшен бил вирусът!
— Това е начин да надникнем в теб, да видим какво става вътре — казва тя ласкаво. Поглажда с ръка челото ми. Жестът й ми напомня за майка ми, което ми напомня за това как загубих майка си, как избягах от нея в онази ужасна нощ. Което ми напомня, че сега не трябваше да съм тук, на този бял стол. Трябваше да съм с тях. Трябваше да остана и да споделя съдбата им.
„Грижи се за сестричката си.“
— Това е следващият ми въпрос — казвам аз, мъчейки се да се съсредоточа. — Какво става?
— Те са вътре в нас — отговаря лекарката. — Бяхме нападнати отвътре, от заразен персонал, който бе внедрен в армията.
Дава ми няколко минути, за да смеля това и бърше сълзите от лицето ми с хладна, влажна кърпа. Изглежда абсурдно — майчинската й грижа и успокояващата прохлада на кърпата след цялото изтезание.
Тя оставя настрана кърпата и се взира в очите ми.
— Съдейки по съотношението между заразени и чисти в базата, считаме, че една трета от всички оцелели човешки същества всъщност са извънземни.
Тя разхлабва ремъците. Аз съм празен като облак, лек като балон. Струва ми се, че като откачи и последната лента, ще излетя от стола и ще се разплескам на тавана.
— Искаш ли да видиш един? — пита тя.
И ми подава ръка.
29.
Бута ме с количката по един коридор и спира до асансьора. Експресен еднопосочен асансьор, който ни сваля на няколкостотин метра под земята. Вратите се отварят и виждам дълъг коридор с бели стени от сгуробетонни блокчета. Д-р Пам обяснява, че сме в бомбоубежището — почти толкова голямо, колкото и базата над нас, създадено да издържи петдесет мегатонен ядрен взрив. Казвам й, че вече съм по-спокоен. Тя се смее, понеже го взима за шега. Движа се със стола покрай странични тунели и необозначени врати и макар подът да е хоризонтален, се чувствам така, сякаш ме водят към дъното на света, към леговището на дявола. Войници щъкат напред-назад, като отвръщат поглед и спират да разговарят, докато се разминаваме.