Искаш ли да видиш един?
Да. Не, по дяволите.
Тя спира до една от необозначените врати и плъзга ключ-карта в бравата. Червената светлина се сменя със зелена. Тя вкарва количката ми в помещението и я оставя пред едно дълго огледало. Аз зяпвам и онемявам. Затварям очи, защото каквото и да седи в количката, то не съм аз. Не може да съм аз.
При появата на космическия кораб бях осемдесет и шест кила, повечето мускули. Двайсетина са хвръкнали. Непознатият в огледалото ме гледа с очите на изпосталял скелет: огромни, хлътнали и подпухнали. Вирусът сякаш ме е дялал с нож — изрязал бузите ми, изострил брадичката ми, изтънил носа ми. Косата ми е остра, суха и на места опадала.
„Станал е на зомби.“
Д-р Пам кима към огледалото.
— Не се безпокой. Той няма да ни види.
Той? За кого става дума?
Тя натиска един бутон и стаята от другата страна на огледалото плувва в светлина. Отражението ми се превръща призрак. През себе си виждам човека от другата страна.
Крис.
Вързан е за един стол, като този от „Страната на чудесата“. От темето му тръгват проводници и влизат в едно голямо табло с мигащи червени светлини. Трудно му е да държи главата си изправена и клима като сънлив ученик в час.
Пам забелязва изненадата ми и пита:
— Познаваш ли го?
— Казва се Крис. Той ми е… Запознахме се в бежанския лагер. Покани ме в палатката си и докато бях болен, ми помагаше.
— Значи ти е приятел?
Изглежда изненадана.
— Да. Не. Да, приятел ми е.
— Само дето не е такъв за какъвто го мислиш.
Тя докосва един бутон и мониторът светва. Откъсвам очи от Крис, по-скоро от външността му, за да го видя отвътре. На екрана се появява мозъкът му, обвит в полупрозрачна кост. Тлее с болнава жълтозелена светлина.
— Какво е това? — шепна аз.
— Трансформация — казва д-р Пам. Натиска един бутон и виждам фронталния лоб на Крис в едър план. Болнавото излъчване вече е по-ярко, грее като неон. — Това е кората на големите мозъчни полукълба, мислещата част на мозъка, частта, която ни прави човешки същества.
Тя увеличава един микроскопичен участък, не по-голям от главичката на карфица, и аз го виждам! Стомахът ми бавно се преобръща. В меките тъкани виждам пулсиращ яйцевиден тумор, закотвен с хиляди, подобни на коренчета пипалца, които се разбягват във всички посоки до всяка гънка и ъгълче на мозъка му.
— Не знаем как са го направили — казва д-р Пам. — Не знаем и дали заразените осъзнават присъствието на извънземните, или прекарват живота си като послушни изпълнители.
Нещото, оплело мозъка на Крис, пулсира.
— Махнете го — едва успявам да изрека аз.
— Пробвали сме — казва д-р Пам. — Лекарства, радиация, електрошок, хирургия. Нищо не помага. Единственият начин да ги убием е да убием гостоприемника.
Тя бутва клавиатурата пред мен.
— Той няма да усети нищо.
Клатя глава объркано. Не разбирам.
— Трае по-малко от секунда — уверява ме д-р Пам. — И е напълно безболезнено. Ето, този бутон тук.
Поглеждам към бутона. Има надпис: ЕКЗЕКУЦИЯ
— Ти не убиваш Крис. Ти унищожаваш онова в него, което би убило теб.
— Той имаше възможност да ме убие — възразявам аз. Клатя глава. Идва ми твърде много. Не е за мен. — Но не го направи. Напротив, дори ми помагаше.
— Защото е било още рано. Тръгна си преди нападението, нали така?
Кимам. Гледам го отново през еднопосочното огледало, през неясния контур на моето прозрачно аз.
— Убиваш причината за това. — Тя бута нещо в ръката ми.
Медальона на Сиси.
Нейният медальон, бутонът и Крис. И нещото вътре в Крис.
И аз. По-скоро остатъкът от мен. Какво ли е останало от мен? Какво ми остава? Верижката от медальона на Сиси се врязва в дланта ми.
— Само така можем да ги спрем — казва д-р Пам. — Докато още не е късно.
Крис на стола. Медальонът в ръката ми. Откога бягам? Бягам, бягам, бягам. Господи, гади ми се от това. Трябваше да остана. Да се осмеля. Така нямаше да се сблъскам с нещата, които трябва да изтърпя сега. Рано или късно идва момент за избор: между това да бягаш или да приемеш съдбата — такава, каквато е.
С все сила натискам копчето.
30.
Центърът за рехабилитация ми харесва много повече от Зомбарника. Мирише по-приятно, а и съм в отделна стая. Не е като да си в зала с един куп болни. В стаята е тихо и спокойно и дори можеш да си въобразиш, че светът отново е такъв, какъвто беше преди. За първи път от няколко седмици съм в състояние да ям твърда храна и сам да ходя до тоалетната — макар че избягвам да се гледам в огледалото там. Дните са по-приятни, но нощите са тежки: щом затворя очи, виждам подобното си на скелет тяло в залата за екзекуции, вързаният Крис отсреща и кокалестия ми пръст, който лети към копчето.