Крис го няма. Всъщност, според д-р Пам, него изобщо не го е имало. Имало е нещо вътре в Крис, което да го контролира, нещо вградено в мозъка му (незнайно как и неясно кога) в миналото. Извънземните не нападнали „Райт-Патерсън“ отвън. Нападението дошло отвътре, от трансформирани войници, които обърнали дула срещу другарите си. Което значи, че те са били сред нас отдавна. Скрити в очакване да отминат първите три вълни и населението да намалее до приемливи граници.
Какво каза Крис? „Те знаят какво мислим“.
Знаели са, че ще хукнем да се спасяваме като стадо овце. Къде? При военните. Какъв е вашият следващ ход, г-н Извънземен? Съвсем прост, защото знаете какво мислим: внедряване на саботьори сред военните. Дори и да не успеете, като при първото нападение над „Райт-Патерсън“, пак ще ни победите. Как да различиш врага, когато между него и теб няма разлика?
И тук играта свършва. Глад, болести, диви зверове. Въпрос на време преди и последните изолирани оцелели да са мъртви.
От прозореца ми на шестия етаж се вижда централния вход на базата. По здрач от там тръгва конвой стари жълти училищни автобуси, ескортирани от джипове. Автобусите се връщат няколко часа по-късно, натоварени с хора, предимно деца, макар че в тъмното е трудно да се каже кого приемат в хангара за маркиране. Едновременно отсяват и унищожават трансформираните. Поне така разбрах от медицинските сестри. За мен всичко това е лудост, като се има предвид случилото се досега. Защо ни избиха така бързо? Защото се струпвахме като овце! И сега пак сме накуп. На показ. Чудно как още не са боядисали базата в червено. Ето ни, тук сме! Когато решите, стреляйте!
Вече не издържам.
Тялото ми укрепва, но се сривам психически.
Наистина не разбирам. Каква е целта? Не тяхната, тя е съвсем ясна още отначало.
Искам да кажа, има ли смисъл да се борим? Дори и да не се бяхме скупчили като овце, те щяха използват друг план. Щяха да ни очистят с трансформирани. Щяха поединично да ни избият в дупките ни.
Няма как да победим. И да бях спасил сестра си, щеше да е все едно. В най-добрия случай щях да й подаря месец-два живот.
Ние сме мъртви. А няма други освен нас. Има минало мъртво и бъдеще починало. Трупове и бъдещи трупове.
Някъде между подземието и тази стая загубих медальона на Сиси. Събуждам се посред нощ, стискайки празна длан и я чувам да крещи. Вика ме по име, сякаш е на две крачки. Аз се ядосвам, казвам й да млъкне, тя се отдалечава и изчезва. Не разбира ли, че съм мъртъв — мъртъв като нея? Зомби съм.
Спрях да ям. Не си пия лекарствата. Лежа в леглото с часове, взирайки се в тавана и чакам да дойде краят — да ида при сестра си и другите седем милиарда късметлии. Вирусът, който ме бе подхванал, сега е заменен с друг, по-лаком. Стопроцентова смъртност, гарантирана. И си казвам — стига толкова. Полза няма. Мога цял ден да се окуражавам, но истината е една: откакто дойдоха те, с нас е свършено. Въпросът е не дали, а кога.
И точно когато стигам дъното, когато и последната част от мен, способна да се бори, е на път да умре, като по поръчка изниква той: спасителят ми.
Вратата се отваря и сянката му изпълва стаята: дълга, тясна, ръбеста — като изрязана от гранит. Плъзга се върху мен, докато той пристъпва към леглото ми. Искам да погледна встрани, но не мога. Очите му — студени и сини като планински езера, парализират погледа ми. Отива на светло и виждам късо подстриганата му руса коса, острия нос и тънките му устни, изпънати в безизразна усмивка. Безупречна униформа. Ослепителни обувки. Яка с офицерски вензели.
Безмълвно се вглежда в мен, дълго и тягостно. Леденосините му очи хипнотизират. Лицето му е гладко и нереално, като скулптура.
— Знаеш ли кой съм аз? — пита той. Гласът му е басов. Плътен и внушителен като от трейлър на филм. Аз клатя глава. Откъде, по дяволите, ще знам? Никога досега не съм го виждал.
— Подполковник Александър Вош, командирът на тази база.
Не протяга ръка. Просто се взира в мен. Идва до леглото и хвърля поглед на табличката с показателите ми. Сърцето ми бие учестено. Сякаш съм в училище и са ме извикали в кабинета на директора.