— Бели дробове — добре. Сърдечна честота, кръвно налягане… Всичко е добре. — Той закача табличката на мястото й. — Само дето всичко не е добре, нали? По-точно казано, всичко е доста зле.
Той придърпва един стол до мен и сяда. Движението е плавно, гладко и леко, сякаш се е упражнявал с часове и е превърнал сядането в наука. Преди да продължи опъва ръбовете на панталона си и в идеално права линия.
— Видях профила ти от „Страната на чудесата“. Много интересен. И много поучителен.
Той бръква — отново с такава елегантност, че движението му по-скоро прилича на танц — и изважда сребърния медальон на Сиси от джоба си.
— Това трябва да е твое.
Хвърля го на леглото до ръката ми. Чака да го сграбча. Сдържам се и не мръдвам, без точно да разбера защо.
Ръката му се връща в джоба на куртката му. Хвърля в скута ми снимка. Вдигам я. Малко русо дете на около шест-седем години. С очите на Вош. В ръцете на красива жена, на възраст като неговата.
— Знаеш ли кои са?
Въпросът не е труден. Кимам. Неясно защо снимката ме притеснява. Подавам му я обратно. Той не я взема.
— Те са моята сребърна верижка — казва той.
— Съжалявам — казвам аз, защото не знам какво друго да кажа.
— Чудя се защо постъпиха именно така. Мислил ли си по въпроса? Биха могли да ни унищожат бавно и спокойно. Защо с тази болест, която убива девет от всеки десет души? Защо не седем от десет? Защо не пет? С други думи, защо, по дяволите, така бързат? Имам си теория за това. Би ли искал да я чуеш?
Не, мисля си. Не искам. Кой е този и защо ми говори?
— Има една мисъл на Сталин — казва той. — „Една смърт е трагедия, но един милион е статистика.“ Представи си какво са седем милиарда. Аз не мога. Това надхвърля човешките познавателни способности. Ето защо постъпиха така. Това е като във футбола. Нали си играл футбол? Вкарваш голове не толкова за да победиш, колкото да сломиш волята на противника.
Той взима снимката и бързо я прибира в джоба си.
— Ето защо не мисля за изчезналите 6,98 милиарда души. Мисля само за нас двамата.
Той кима към медальона на Сиси.
— Изостави я. Избяга, когато й беше необходим. И все още бягаш. Не смяташ ли, че е време, вместо да бягаш, вече да се биеш за нея?
Отварям уста, и всичките ми мисли се събират в три прости думи:
— Тя е мъртва.
Той махва с ръка. Че говоря глупости.
— Всички сме мъртви, синко. Някои са само по-напреднали. Чудиш се кой, по дяволите, съм аз и защо съм тук. Е, казах ти кой съм, а сега ще ти кажа и защо съм тук.
— Добре — смънквам аз. Може би, след като ми каже, ще си иде. Почва да ме дразни с присъствието си.
Нещо в начина по който ме гледа… може би и ледената му усмивка… го прави да прилича на оживяла статуя.
— Тук съм, защото избиха повечето от нас, но не всички. И това е грешката им, синко. Това е пукнатината в плана им. Защото, ако не избиеш всички наведнъж, онези, които останат, няма да са най-слабите. Ще оцелеят най-силните от силните. Огънатите, но непрекършените, ако разбираш какво говоря. Хора като мен. И като теб.
Кимвам колебливо с глава:
— Аз не съм силен.
— Ето тук няма да се съглася. „Страната на чудесата“ картографира не само миналото ти, а и самия теб. От нея се разбира не само кой си, но и какъв си. Твоя опит и твоя потенциал. А потенциалът ти — не се шегувам — е колосален. Ти си точно това, което ни трябва и то в точния момент.
Той се изправя. Стърчи над мен.
— Стани!
Това не е молба. Гласът му е твърд като чертите на лицето му. Изправям се. Той доближава лицето си до моето и казва с тих, заплашителен глас:
— Какво искаш? Бъде честен.
— Искам да си тръгнете.
— Не — рязко поклаща глава той. — Какво искаш?
Усещам как долната ми устна висва, като на дете, което всеки момент ще се разреве. Очите ми горят. Стискам език и се мъча да издържа на студения огън в погледа му.
— Искаш ли да умреш?
Кимнах ли? Не помня. Сигурно, защото той казва:
— Аз няма да ти позволя. Така че?
— Така че сигурно ще живея.
— Не, няма. Ще умреш. Ще умреш и нито аз, нито който и да било друг би могъл да го предотврати. Ти, аз и всеки от останалите на тази голяма, красива синя планета ще умре, за да освободи място за тях.
Думите му са удар в десетката. Най-доброто, казано в най-подходящия момент, с което онова, което той се опитва да измъкне от мен, внезапно експлодира.
— Тогава какъв е смисълът, а? — крещя аз в лицето му. — Какъв е проклетият смисъл? Нали знаете всичко, отговорете ми! Защото аз не знам и вече ми е все едно!