Той сграбчва ръката ми и ме катапултира към прозореца. След секунда е до мен. Дърпа завесата. Виждам училищни автобуси, спрели до хангара и опашка от деца, чакащи да влязат в сградата.
— Питаш неподходящия човек — изръмжава той. — Питай тях защо трябва да ти пука. Кажи им, че няма смисъл. Кажи им, че искаш да умреш.
Той ме сграбчва за раменете и ме завърта с лице към себе си. Блъска ме по гърдите.
— Те обърнаха начина ни на мислене, момче. По-добре да умрем, отколкото да останем живи. По-добре да не се борим. Да се крием като плъхове. Те знаят, че за да ни победят, трябва да ни пречупят — първо тук. — Той отново ме удря по гърдите. — Последната земна битка няма да е за някоя равнина, планина, джунгла, пустинята или море. Тя ще се случи тук. — Удари по гърдите. И то яки. Дум-дум-дум.
Не издържам. Всичко, което се е насъбрало в мен от нощта, в която сестричката ми умря, избухва. Хлипам като дете, както никога не съм плакал. Сякаш плача за първи път и чувството е зашеметяващо.
— Ти си човешка глина — яростно шепти Вош в ухото ми. — А аз съм Микеланджело. Аз съм архитекта, а ти ще бъдеш шедьовъра ми. — Светлосиният пламък в очите му ме изгаря. — Бог не призовава силните, синко. Бог дава сила на призваните. Ти си призван.
Тръгва си с обещание. Думите му така силно пламтят в съзнанието ми, че не ми дават покой цяла нощ и в дните след това.
„Ще те науча да обичаш смъртта. Ще те лиша от печал, вина и самосъжаление, за да те заредя с омраза и хитрост, и с духа на мъстта. Ти ще си последният етап, Бенджамин Томас Периш.“
Блъска по гърдите ми с все сила, а сърцето ми гори.
„Ти ще си бойното ми поле.“
III: Заглушител
31.
Би трябвало да е лесно. Само трябваше да чака.
Биваше го за това. Можеше да стои свит, неподвижен и мълчалив, той и пушката му слети в едно тяло и един ум. Границата, където свършва той и започва оръжието, беше съвсем размита. Дори и изстреляният куршум беше като свързан с него, воден чрез невидима нишка от сърцето му, докато не удари в кост.
Първият изстрел я събори и той бързо стреля отново. Този път напразно. Трети изстрел в момента, в който тя се гмурна под колата и задният прозорец на Бюика избухна като облак от натрошено закалено стъкло.
Тя беше отдолу. Без избор. А той оставаше само с два: да я чака да се покаже, или да излезе от мястото си в гората до магистралата и да я довърши. Най-малко рисковано бе да стои и чака. Ако изпълзеше, щеше да я убие той. Ако не, щеше да я убие времето.
Той бавно презареди, със спокойствието на човек, който знае, че разполага с всичкото време на света. След като дни наред я дебна, беше сигурен, че тя ще остане там. Беше твърде умна, за да рискува. Три изстрела я пощадиха, но трябваше да е прекалена оптимистка, за да очаква това и от четвъртия.
Какво ли е записала в дневника си?
„Късметът не е достатъчен.“
Тя няма да рискува. Измъкването изпод колата има нулев шанс за успех. Не може да тича, а и дори да можеше, не знае накъде. Може само да се надява той да излезе от скривалището си и да ускори нещата. Тогава всичко е възможно. Тя дори може да извади късмет и да го застреля първа.
Ако се сблъскаха очи в очи, тя надали щеше да се предаде без бой. Видя как постъпи с войника в хранителния магазин. Може да го е направила от страх и да е съжалявала след това, но страхът и вината не й попречиха да го надупчи с олово. Страхът не парализира Каси Съливан, както се случва с други човешки същества. Страхът избистри съзнанието й, закали волята й и изясни възможностите й. Страхът ще я държи под колата не защото е малодушна, а защото оставането там е единствената й надежда да се съхрани жива.
Затова той че ще чака. Имаше часове докато се стъмни. До това време тя или ще е умряла от кръвоизлив, или ще е толкова изтощена, че да я довърши щеше да е съвсем лесна работа.
Да я довърши. Да довърши Каси. Не Каси от Касандра. Или Каси от Касиди. Каси от Касиопея, момичето от гората, което спеше с плюшено мече в едната си ръка и пушка в другата. Босоногото момиче с руси къдрици, малко над метър и петдесет, с толкова детски вид, че той се изненада, когато разбра, че е на шестнайсет. Момичето, което хлипаше в дълбокия мрак на непрогледните гори ту отчаяно, ту обнадеждено, и се питаше дали е останала само тя, докато той, ловецът, дебнеше на няколко метра и я слушаше как ридае, докато умората я унесе в тревожен и неспокоен сън. Това беше идеалният момент да се промъкне тихо в бивака й, да допре пистолета до главата й и да я довърши. Защото това беше работата му. Да ги довършва.