Вършеше това от появата на Чумата. От четири години насам, откакто на четиринайсет се събуди в човешкото тяло, избрано за него, той знаеше какъв е. Ликвидатор. Ловец. Убиец. Името беше без значение. Заглушител, както го бе нарекла Каси. Защото задачата му бе да задуши звуците от човешкото присъствие.
Но не го направи онази нощ. Нито в нощите, които последваха. Нито в нощта, когато, пролазвайки все по-близо до палатката, проправяйки си сантиметър по сантиметър път през килима от гниещи листа и влажна глина, се озова там. Сянката му надвисна в тесния отвор на палатката и падна над нея. А палатката беше изпълнена с нейния дъх — дъха на спящо момиче, стиснало плюшено мече и автомат. Тя сънуваше живота, който й бе отнет, а ловецът мислеше за този, който му предстоеше да отнеме.
Спящото момиче и убиецът, който насилваше себе си да я убие.
Защо не я довърши?
Защо не можа?
Каза си, че е неразумно. Тя не можеше да остане там безкрайно. Можеше да я използва за стръв. Тя можеше да го отведе до други като нея. Хората са социални животни. Трупат се на рояци като пчели. Което е ахилесовата им пета. Еволюционният императив, който ги кара да живеят на групи, дава възможност да бъдат избивани с милиарди. Какъв беше девизът им? „Съединението прави силата“. Аха.
И тогава намери тетрадките й и разбра, че тя няма нито план, нито цел — освен да оживее до следващия ден. Къде да иде, при кого? Беше сама. Или поне така мислеше.
Онази нощ той не се върна там. Изчака до следобеда на следващия ден, без да си признае, че й е дал време да си събере багажа и да тръгне. Без да си позволи да мисли за нейния мълчалив, отчаян вик: „Сигурно съм последното човешко същество.“
Докато последните минути на последното човешко същество бавно изтичаха под колата на магистралата, напрежението в раменете му постепенно отзвуча. Тя щеше да си остане там. Той свали пушката и клекна до дънера на дървото, въртейки глава, за да раздвижи скования си врат. Беше уморен. Недоспал. Хранеше се зле. От началото на Четвъртата вълна беше отслабнал с няколко килограма. Това много не го смущаваше. Подготвен бе. Първото убийство щеше да е най-трудно, следващото — по-лесно, а всяко следващо — все по-лесно. Защото е вярна поговорката: „И най-умният човек свиква и с най-безумните неща“.
Жестокостта не е личностна черта. Жестокостта е навик.
Той прогони мисълта от съзнанието си. За да се нарече жесток, би трябвало да има избор.
Да избереш между собствения си вид и някой друг не е жестокост. То е необходимост. Не е лесно, особено когато си прекарал последните четири години от живота си, преструвайки се, че не си по-различен от тях. Но е необходимо.
Което повдига един смущаващ въпрос: защо не я ликвидира още първия ден? Когато чу изстрелите в хранителния магазин и я проследи до лагера. Защо не я довърши още докато лежеше и скимтеше в тъмното?
Имаше обяснение за трите несполучливи изстрела на магистралата. Умора, недоспиване, изненадата, че я видя отново. Мислеше, че ако реши да тръгне, тя ще поеме на север, а не на юг. Като я видя, се стресна. Това е като да си вървиш и да налетиш на някой стар познат. Първият изстрел не успя именно затова. Вторият и третият можеха да се обяснят с късмет — нейния, не неговия.
Но какво да кажем за всички онези дни, в които я дебна, в които се промъкваше до бивака й и тършуваше из вещите й, докато тя тършуваше наоколо за храна. Когато прочете в дневника й: „Понякога чувам стърженето на звездите в небето“. Ами часовете преди разсъмване, в които безшумно се промъкваше през дърветата до палатката й, решен този път да я довърши, да направи това, за което се бе подготвял цял живот? Не беше първата му жертва, нямаше да е и последната.
Би трябвало да е лесно.
Той потри хлъзгавите си длани о бедрата си. В гората бе хладно, но той бе плувнал в пот. Изтри с ръкав очите си. Вятърът на пътя — самотен звук. Една катерица изтича надолу по дървото, все едно, че него го нямаше. Краищата на магистралата се губеха зад хоризонта в две противоположни посоки. И нищо не помръдваше, освен боклуците и тревата, която самотно се полюляваше от вятъра. Мишеловите бяха открили трите тела, лежащи в разделителната ивица. Три едри птици кръжаха в олюляващ се полет ниско долу, а останалите се рееха из високите въздушни течения. Откакто започна всичко, настана рай за хищниците. Мишелови, врани, диви котки, глутници гладни кучета. Неведнъж бе попадал на някой изсъхнал труп, който е бил нечия вечеря преди това.
Мишелови. Врани. Котката на леля Мили Клюкарката. На чичо Херман кученцето. Мухи-месарки и други насекоми. Червеи. Което останеше след тях, го довършваха природните стихии и времето. Ако не изпълзеше, Каси щеше да умре под колата. Само няколко минути след последния й дъх щеше да се появи първата муха и да снесе яйцата си.