Той отпъди отблъскващия образ. Мислеше по човешки. Бяха минали четири години от пробуждането му, а той още не можеше да се отучи да гледа на света с човешки очи. В деня на пробуждането, когато за първи път видя лицето на човешката си майка, той избухна в сълзи. Никога не бе виждал нещо толкова красиво — или толкова грозно.
Трансформацията му бе болезнена. Не бе нито бърза, нито лесна — както бе чувал да става с другите. Сигурно се дължеше на това, че бе имал щастливо детство преди пробуждането. Трудно бе да се преобрази една уравновесена и здрава човешка психика. „Най-страшната ти битка ще бъде тихата, безкръвна битка със самия теб“ — му бяха казали преди пробуждането. Тя беше — и все още бе — негова ежедневна борба. Тялото, дало подслон на ума, не бе нещо отделно, което да управляваш като кукла на конци. То си бе негово. Очите, с които гледаше света, бяха негови. Мозъкът, който използваше, за да тълкува, анализира, усеща и запаметява света, беше неговият мозък — продукт на хиляди години еволюция. Човешка еволюция. Тялото му не бе само опаковка или превозно средство, то беше самият той. Беше човешко тяло и беше негово. И ако то загинеше, той щеше да загине с него.
Това беше цената на оцеляването. Цената на последната им отчаяна битка.
За да освободи новия си дом от хора, трябваше да се превърне в човек.
И като човек, трябваше да надмогне всичко човешко в себе си.
Той се изправи. Какво бе чакал? Каси от Касиопея беше обречена — дишащ труп. Беше тежко ранена. И да бяга, и да стои, с нея беше свършено. Нито можеше да си помогне сама, нито имаше човек, който да се погрижи за раните й. В раницата й имаше тубичка с антибиотичен крем, но не и превързочни средства и принадлежности. След няколко дни раната щеше да се превърне в гангрена и тя щеше да умре. Освен ако не минеше друг като него междувременно.
Няма защо да губи време.
И ловецът се изправи, стряскайки катерицата. Тя се стрелна нагоре по дървото с гневно съскане. Той прикладва пушката и взе Бюика на мерник, като разходи червеното кръстче насам-натам по каросерията. Какво би било ако спука гумите? Колата ще се свлече по джанти и я затисне с еднотонното си туловище. Няма мърдане.
Заглушителят свали пушката и обърна гръб на магистралата.
Мишеловите, които се хранеха в междинната полоса, вдигнаха тромавите си тела във въздуха.
Самотният вятър утихна.
И тогава ловният му инстинкт прошепна: обърни се.
Изпод шасито се подаде една кървава ръка. Последва я и втората. После един крак.
Той прикладва отново. Прицели се. Беше затаил дъх. Потта се стичаше по лицето му и смъдеше в очите му.
Тя щеше да го направи. Да хукне. Той беше облекчен и обезпокоен едновременно.
Не бе възможно да пропусне с този четвърти изстрел. Той се разкрачи, съсредоточи се и я зачака да побегне. Посоката щеше да е без значение. Покажеше ли се на открито, с нея беше свършено. Но той тайно се надяваше тя да хукне назад, за да не я прострелва в лице.
Каси бавно се надигна, подпря се за малко на колата, после се изправи, като стискаше автомата и с усилие пазеше равновесие върху ранения си крак. Той нагласи червеното кръстче в средата на челото й. Пръстът му обра луфта на спусъка.
Хайде, Каси. Хукни.
Тя се отблъсна от колата. Вдигна автомата. Насочи го на около петдесет метра вдясно от него. Завъртя го на деветдесет градуса и го върна. Гласът й достигна до него писклив и слаб в неподвижния въздух.
— Тук съм! Ела и ме очисти, кучи сине!
Идвам, помисли си той, защото пушката и куршумът бяха част от него и когато куршумът се слееше с костта в последния й миг, той също щеше да бъде там, вътре в нея.
„Още не. Още не“, каза си той. „Изчакай, докато побегне.“
Но Каси Съливан не побегна. През оптическия мерник лицето й, изпоцапано с пръст, машинно масло и кръв от раната на бузата й, изглеждаше само на сантиметри от него, толкова близо, че можеше да преброи луничките по носа й. Можеше да прочете и страха в очите й. Онзи поглед, който беше виждал стотици пъти, погледът, с който отвръщаме на смъртта, когато тя ни гледа.
Но в нейните очи имаше и нещо друго. Нещо, което воюваше със страха, мачкаше го и му крещеше да мълчи. Бе застинала като скала и бдително обхождаше хоризонта с оръжието си. Не се криеше, не бягаше, просто стоеше горда и изправена.
Лицето й се замъгли в мерника: потта се стичаше в очите му.
Бягай, Каси. Хукни, моля те.