Във време на война идва момент, когато трябва да прекосиш и последния рубеж. Линията, която разделя всичко скъпо за теб от това, което е нужно за войната.
Ако не можеше да пресече тази линия, битката щеше да приключи и с него щеше да е свършено.
Неговото сърце беше войната.
Нейното лице — бойното поле.
С вик, който само той можеше да чуе, ловецът се обърна.
И побягна.
IV: Еднодневка
32.
Като начин да се умре, премръзването до смърт не е съвсем лошо.
Това си мислех, докато премръзвах до смърт.
Топло ти е. Няма никаква болка. Чувстваш се замаян, сякаш си изпил цяло шише сироп за кашлица. Белотата наоколо те обгръща с белите си ръце и те потапя в едно мразовито, бяло море.
А тишината е така — майната му! — тиха, че туптенето на сърцето ти е единствения звук във Вселената. Толкова тихо, че дори мислите ти шумолят из сивия, мразовит въздух.
Плаваш, потънала до кръста в снега, който те държи изправена, защото краката ти вече не са в състояние да го правят.
И си броиш: жива съм, мъртва съм, жива съм, мъртва съм.
А онова проклето мече се взира в теб с големите си кафяви, празни, страховити очи, от мястото си в раницата и ти повтаря: „Ей, въшло, ти обеща!“
Толкова е студено, че сълзите ти замръзват върху бузите.
— Аз да не съм виновна! — казвам на Мечока. — Аз да не определям времето! Ако имаш възражения, отнеси ги към Господ.
Напоследък често правя така — намесвам Бога.
Като например: „Боже, защо, по дяволите…“
Ме запази от Окото, за да убия онзи войник с Разпятието? Ме запази от Заглушителя, така че кракът ми да отече и всяка стъпка да се превърне в ходене по нажежени въглени? Ми даде сили да вървя, докато ме застигне тази виелица, която ме държи в капан вече втори ден, потънала до кръста в сняг, за да умра от студ под разкошно синьо небе.
Благодаря ти, Господи.
„Пощадена, спасена, съхранена“, казва Мечока. Благодаря ти, Господи.
Всъщност е без значение, мисля си. Ядосвах се на баща си затова, че тъй глупаво се прехласваше по Другите и че изопачаваше нещата, за да ги представи в по-благоприятна светлина, но и аз не бях по-горе от него. И за мен беше трудно да преглътна мисълта, че съм си легнала човек, а съм се събудила хлебарка. Да си отвратително, болестотворно насекомо с мозък колкото главичката на топлийка не е нещо, което се възприема лесно. Нужно е време за привикване.
А мечока ми казва: „Знаеш ли, че хлебарките могат да живеят обезглавени цяла седмица?“
Да. Учихме го по биология. Та, искаш да ми кажеш че съм по-долу и от хлебарка ли? Благодаря. Ще се опитам да установя каква точно гадина съм.
И тогава ми светва: сигурно затова Заглушителят на магистралата ме остави жива. Така се прави — пръскаш хлебарките и заминаваш. Няма защо да чакаш, докато се тръшнат по гръб и заритат с шестте си крака из въздуха.
Стой под Бюика… бягай… защитавай се — има ли някакво значение? Каквото и да правиш — да стоиш, да бягаш, да се защитаваш — непоправимото вече се е случило. Кракът ми няма да се излекува от само себе си. Първият изстрел беше смъртна присъда. Защо да се хабят още боеприпаси?
Изкарах виелицата, свита в задната част на един Форд Експлорър. Свалих седалката и си направих уютна метална хижа, от която съзерцавах как светът се променя в бяло. Стъклата не се отваряха и джипът бързо се изпълни с дъх на кръв и гной от раната ми.
Още през първите десет часа изразходих целия си запас от болкоуспокоителни.
В края на първия ми ден в джипа приключих и с провизиите.
Като ожаднеех, открехвах люка и гребвах няколко шепи сняг. Оставях отворено да се проветри, докато затраках със зъби и дъхът ми започнеше да се стеле на кристали пред очите ми.
До следобяда на втория ден снегът беше вече метър дълбок и малката ми метална хижа започна все повече да заприличва на саркофаг. Дните бяха незначително по-светли от нощите, а нощите бяха пълната противоположност на понятието „светлина“ — не тъмни, а катранени. Така че, мислех си, ето как изглежда светът през очите на покойниците.
Спрях да се питам защо Заглушителят ми бе подарил живота. Спрях да размишлявам и над онова странно чувство, че имам две сърца — едно в гръдния ми кош и едно по-малко — минисърце — в коляното. Спрях да мисля и за това кое ще спре по-рано — снегът или моите две сърца.
Не е точно да се каже „спях“. Плавах в някакво неопределено пространство, стискайки Мечо до гърдите си. Мечо, който държеше очите си отворени вместо мен. Мечо, който спазваше моето обещание пред Сами, бидейки неотлъчно с мен.