Хм, говорейки за обещания.
През тези два снежни дни сигурно му се извиних поне хиляда пъти. Извинявай, Самс. Може да дрънкам врели-некипели, но си твърде малък, за да разбереш, че има най-различни глупости. Такива, за които знаеш, че знаеш; други, за които не знаеш и знаеш, че не знаеш; както и такива, за които мислиш, че знаеш, но всъщност не знаеш. Да обещаеш нещо насред нападение на извънземни е от последния вид. Толкова… съжалявам!
Толкова съжалявам.
Ден по-късно, затъналата в преспи Снежна кралица Каси, с весела шапчица от сняг, замръзнала коса и инкрустирани с лед мигли, топла и унесена, ще умре сантиметър по сантиметър, но поне ще умре права, опитвайки се да спази обещанието, което няма как да бъде спазено.
Толкова съжалявам, Самс, толкова съжалявам.
Няма да дойда.
Край на глупостите.
33.
Това място не прилича на Рай. Няма характерното излъчване.
Вървя в гъста мъгла от бяло безжизнено нищо. Мъртво пространство. Без звук. Липсва дори звукът от дишането ми. Всъщност, аз дори не знам дали дишам. А справочникът „Как да разбера дали съм жив?“ отдава на този въпрос първостепенно значение.
Знам, че има някой при мен. Не мога да го видя, чуя, докосна или подуша, но знам, че е тук. Не знам откъде знам, че той е той, но знам. Наблюдава ме. Стои неподвижен, докато напредвам през бялата мъгла, но необяснимо защо разстоянието между нас си остава същото. Това, че той е там и ме наблюдава, не ме плаши. Нито пък ме успокоява. Просто е факт, като мъглата. Картината се състои от мъгла, недишащата аз и този с мен, който неотлъчно ме наблюдава.
Когато мъглата се вдига, няма никой. Аз съм в легло с балдахин под три ката завивки с леко ухание на кедър. Бялото нищо избледнява и се заменя от топлата жълта светлина на петролна лампа, поставена върху нощното шкафче до леглото ми. Надигам леко глава и виждам люлеещ се стол, свободно стоящо огледало в цял ръст и дъсчените врати на гардероб. Към ръката ми е прикрепена тръбичка, която завършва в торба с бистра течност, увесена на метална кука.
Трябват ми няколко минути, за да възприема новото си обкръжение, факта, че от кръста надолу съм безчувствена, и ултра-мега-объркващия факт, че определено не съм починала.
Протягам ръка и пръстите ми напипват марли и бинтове, усукани около коляното ми. Чудя се дали имам прасец и стъпало, защото не чувствам нищо под превръзките. Но не мога да пипна толкова надалеч, без да седна, а да седна е изключено. Май единствените работоспособни телесни части са ръцете ми. Използвам ги, за да отметна завивките и леко потръпвам от хладния въздух. Облечена съм в шарена памучна нощница. Ха, нощница! Под която, разбира се, съм гола. Което, разбира се, означава, че в някакъв момент между свалянето на дрехите ми и обличането на нощницата съм била съвсем гола. Което пък означава — ама съвсем гола!
Ултра-мега-объркващ факт номер две.
Завъртам глава наляво: скрин, маса, лампа. Вдясно: прозорец, маса, стол. И мечока, блажено опънат на възглавницата до мен и загледан замислено в тавана.
Мечо, къде сме, бе?
Дъските на дюшемето похлопват леко. Някъде под мен се затръшва врата. Хръс-хръс, стържене на груби обувки върху гол дървен под. После тишина. Пълна тишина, ако не броим блъскането на сърцето в ребрата ми — а трябва да го броим, защото е по-силно и от звуковите бомби на Мазния.
Туп, туп, туп. Все по-силно с всяко следващо „туп“.
Някой се качва по стълбите.
Опитвам се да седна. Не става. Надигам се на десет сантиметра от възглавницата и толкова. Къде ми е автомата? Къде ми е Люгера? Някой е пред вратата, а аз не мога да мръдна. Но дори и да можех, имам на разположение само това глупаво мече. Какво мога да направя с него? Да гушкам нападателя, докато го задуша?
Нямаш ли какво да правиш, не прави нищо. Преструвай се на умрял. Тактиката на опосума.
Гледам как вратата се отваря през свитите си на цепки очи. Виждам червена карирана риза, широк кафяв колан и сини джинси. Две големи, силни ръце с грижливо подрязани нокти. Старая се да дишам тихо и равномерно, докато той стои до мен и проверява системата. С гръб е и виждам задницата му. После се обръща, снижава се и мога да видя лицето му, докато сяда в люлеещия се стол до огледалото. Неговото, и моето, отразено в огледалото. Дишай, Каси, дишай. Има добро лице, не прилича на човек, който ти мисли зло. Ако ми мислеше, щеше ли да ме доведе тук, да ми сложи система, чисти и приятни завивки… Е, съблякъл ме и ми е намъкнал пижама… много ясно, кой знае колко съм била мръсна, как няма да ме преоблече! И мириша на чисто… малко, като че ли на люляк… което значи — мили Боже, че и ме е изкъпал при това?