Мъча се да дишам равномерно, което не ми се удава особено добре.
Тогава притежателят на доброто лице казва:
— Знам, че си будна.
След като не казвам нищо, той продължава:
— Знам, че ме гледаш, Каси.
— Откъде знаеш името ми?
Грача. Гърлото ми е като облепено с шкурка. Отварям очи. Сега вече го виждам по-ясно. Правилно съм преценила лицето му. Добро, гладко, малко напомня на Супермен. Сигурно е на осемнайсет или деветнайсет, с широки рамене, силни ръце и — о, Боже — тези красиви длани с перфектно поддържани кожички на ноктите! Е, казвам си, можеше и да е по-лошо. Можеше да ме спаси някой перверзен чичка с шкембе, който държи покойната си майка изсушена на тавана.
— От шофьорската ти книжка — казва той. Не става. Седи на стола с лакти на колене и наведена глава, което по-скоро е срамежливо, отколкото заплашително. Гледам отпуснатите му ръце и си ги представям как държат топла, влажна кърпа и обхождат всеки сантиметър от тялото ми. Чисто голото ми тяло.
— Аз съм Ивън — казва той. — Ивън Уокър.
— Здравей — казвам му.
Той се разсмива, сякаш съм казала нещо смешно.
— Здрасти — отговаря ми.
— Мога ли да знам къде се намирам?
— В спалнята на сестра ми.
Дълбоките му очи са шоколадово кафяви, като косата му, малко тъжни и въпросителни, като на кученце.
— Тя…?
Той кимва. Потрива бавно ръце.
— Цялото семейство. А твоето?
— Всички, освен малкия ми брат. Това… хм, не е мое мече, негово е.
Той се усмихва. Усмивката му е добра, като лицето му.
— Много хубав мечок.
— Изглеждаше по-добре.
— Както повечето неща.
Предполагам, че говори за света като цяло, а не за тялото ми.
— Как ме намери? — питам аз.
Той поглежда встрани, но връща погледа си. Шоколадови очи като на изгубено кученце.
— Птиците.
— Какво птиците?
— Мишелови. Видя ли ги да обикалят, ходя да проверя. Нали се сещаш. В случай, че…
— Аха, ясно. — Прекъсвам го. — И си ме довел тук, сложил си ми система… откъде я взе?! И си ме съблякъл и си ме чистил…
— Честно казано, не вярвах, че си жива, а после не повярвах, че оживя. — Той потри ръце. Студ? Нерви? В моя случай — и двете. — Системата просто ми беше под ръка. Надали е тактично да го казвам, но всеки път, като се прибирах, очаквах да те заваря мъртва. Толкова беше зле.
Той бърка в джоба на ризата си, а аз кой знае защо трепвам. Той го забелязва и ми се усмихва окуражително. Изважда късче смачкан метал с големина на куршум.
— Ако те беше ударило на което и да било друго място, щеше да си мъртва. — Върти куршума между показалеца и палеца си. — Откъде може да се е дянало?
Свивам рамене. Без да искам. Но си спестявам театралните възклицания.
— От пушка.
Той поклаща глава. Мисли, че не схващам. Май не разбира от сарказъм. Ако е така, лошо. Това е обичайният ми начин на изразяване.
— Чия пушка?
— Знам ли… на Другите. Няколко от тях, представяйки се за войници, убиха баща ми и всички в лагера. Останах само аз. Е, ако не броим Сами и децата.
Той ме гледа, сякаш съм изперкала.
— Какво стана с децата?
— Откараха ги. С училищни автобуси.
— Училищни автобуси? — Клати глава. — Извънземни с училищни автобуси? — Май всеки момент ще се разсмее. Сигурно доста съм се зазяпала в устните му, защото той нафукано ги изтрива с опакото на дланта си. — Откараха ги… къде?
— Не знам. Казаха, че ги водят в „Райт-Патерсън.“ Но…
— „Райт-Патерсън“… Военновъздушната база? Чух, че е изоставена.
— Знае ли човек на кого да вярва. Те са ни врагове.
Преглъщам. Гърлото ми е пресъхнало.
Ивън Уокър май е от хората, които забелязват, всичко, защото казва:
— Искаш ли нещо за пиене?
— Не съм жадна. — Лъжа. Това пък защо? За да се направя на важна? Или за да го задържа на стола — защото е първият човек, с когото разговарям от седмици, ако не се брои Мечо, а той не трябва да се брои.
— Защо са взели децата?
Очите му сега са големи и кръгли, като на Мечо. Трудно е да се каже коя е най-привлекателната му черта. Нежните шоколадови очи или изящните му скули? Може би гъстата коса… начина, по който пада над челото му, като се навежда към мен.
— Не знам истинската причина, но сигурно е много добра за тях и много лоша за нас.
— Мислиш ли, че… Той не успява да довърши въпроса, или по-скоро не иска, за да ми спести отговора. Поглежда плюшеното мече на Сами.
— Какво? Че братчето ми е мъртво? Не, мисля, че е жив. Иначе защо трябваше да отделят децата, преди да унищожат останалите? Взривиха целия лагер с някаква странна зелена бомба.